Майкъл Конъли - Ехо парк

— Добре. — Бош сви рамене. — Твоите наблюдения много ми помогнаха. Утре ни предстои едно малко пътуване, което според Рик О’Шеа ще означава или край на преговорите, или начало на пълното разплитане.

— Къде ще ходите?

— В Бийчуд Кениън. Уейтс твърди, че е закопал тялото там. Днес, веднага след разпита, отскочих дотам. Не открих нищо, въпреки че използвах всичките му описания. През деветдесет и трета районът беше претърсен основно, както от полицията, така и от цяла рота кадети от военното училище. Не открихме нищо. Гората е много гъста, но той продължава да твърди, че знае точното място.

— Вярваш ли, че го е извършил той?

— По всичко изглежда, че е той. Всички са убедени в това, най-вече заради онова телефонно обаждане.

— Но?

— Не знам. Вероятно егото ми все още не може да приеме, че цели тринадесет години съм подозирал погрешния човек. Което няма нищо общо с впечатленията на останалите…

Замълча и насочи вниманието си към храната. Прекара хапка печено с глътка вино, избърса се със салфетката и въздъхна доволно:

— Страхотно! Откъде купи тая фантазия?

— От един съвсем обикновен ресторант. — Тя се усмихна.

— Не е обикновен. Честно ти казвам, че никога не съм ял по-хубаво печено.

— Така се казва, СОР. — Усмивката й се разшири. — Съкращение на „Съвсем обикновен ресторант“.

— Аха, ясно.

— Намира се в Бевърли, съвсем близо до вкъщи. Клиентите се хранят направо на бара, дълъг е поне двайсет метра. Доста отдавна ходя там. Сюзан и Прийч започнаха да ми опаковат и храна за вкъщи, въпреки че по принцип не предлагат подобна услуга.

— Те ли са готвачите?

— Майстор готвачите — поправи го тя. — Сюзан е и собственичка. Обичам да седя на бара и да гледам кой влиза и кой излиза. Там ходят и знаменитости, част от тях са редовни посетители. Много е интересно.

— Някой е казал, че човек може да опознае един цял град, докато разследва убийство. Вероятно същото важи и за постоянните посетители в ресторантите.

— На тях им е много по-лесно. Обаче не сменяй темата, а ми кажи за признанията на Рейнард Лисицата.

— Ясно де. Но мислех да го направя, след като приключим с вечерята.

— Толкова ли са гадни?

— Не става въпрос за това. Май имам нужда да се откъсна за малко…

Тя кимна и допълни чашите.

— Хубава музика. Кой я изпълнява?

Бош преглътна хапката си.

— Кръстил съм я „Чудото от кутията“. Джон Колтрейн и Телониъс Монк в Карнеги Хол. Концертът е записан през хиляда деветстотин петдесет и седма и престоява в хранилище близо петдесет години, затворен в кутия без надпис. Просто си стои там, забравен от всички. Открива го някакъв специалист от Библиотеката на Конгреса — прави ревизия на радио-записите и разбира за какво става въпрос. В резултат се появява този диск. Излезе на пазара миналата година.

— Хубав е.

— Много повече от хубав. Истинско чудо е, че се е запазил толкова време. Слава Богу, че е бил открит от човек, който разбира…

Погледна си чинията и с изненада откри, че е почти празна.

— Какво щеше да вечеряш, ако не се бях обадила? — попита Рейчъл.

Бош сви рамене, избърса устните си и започна да разказва за признанията на Рейнард Уейтс.

— Лъже! — категорично заяви тя след края на разказа.

— За името ли? Това вече си го изяснихме.

— Не, за целия план. Или по-скоро за липсата му. Видял жертвата си в „Мейфеър“, проследил я и я спипал. Тц, не става. Аз това не мога да го приема. Тая работа не може да е спонтанна. Тя е планирана предварително, независимо какво твърди той.

Бош кимна.

— Надявам се, че утре всичко ще се изясни.

— Много бих искала да присъствам.

— Няма начин. Просто защото следствието е наше, а не на ФБР. Но дори да получиш покана, твоите хора няма да те пуснат, защото вече не работиш като профайлър.

— Знам, но въпреки това ми се иска.

Бош събра чиниите и ги отнесе в кухнята. Изправени един до друг пред умивалника, ги измиха, след това взеха бутилката и излязоха на верандата. Виното беше колкото за по половин чаша.

Прегърнаха се и мълчаливо загледаха светлините далече долу.

— Ще останеш ли тази вечер? — попита Бош.

— Да.

— Няма смисъл да се обаждаш предварително — каза той. — Ще ти дам ключ…

Тя се обърна да го погледне, а той уви ръце около талията й.

— Толкова бързо? Всичко е простено и забравено, така ли?

— Няма нищо за прощаване. Миналото си е минало, а животът е твърде кратък. Да продължавам ли с клишетата?

Тя се усмихна. Скрепиха договора с продължителна целувка, допиха виното и отидоха в спалнята. Любиха се дълго и бавно, с дълбока наслада. В един момент Бош отвори очи, втренчи се в нея и изгуби ритъма.