Майкъл Конъли - Ехо парк

Рейчъл беше седнала, увита в чаршафите.

— Какво ти е мнението дотук? — Бош се обърна да я погледне.

Голите й рамене леко се присвиха.

— Прилича ми на типично богаташко синче, но това не означава, че е убиец.

Бош кимна и спря пренавиването.

— Сега ще видиш разпита, който направих две го–1 дини по-късно. Адвокатите на баща му ми издействаха съдебна забрана, в резултат на която можех да го разпитвам само в тяхно присъствие. По тази причина тук няма нищо особено, с изключение на едно нещо, което искам да видиш. Адвокат в случая е Денис Франко, сътрудник в юридическа кантора „Сесил Добс“ със седалище Сенчъри Сити, която обслужва Ти Рекс.

— Ти Рекс?

— Таткото. Томас Рекс Гарланд. Предпочита да го наричат Ти Рекс.

— Ясно.

Бош намали скоростта на пренавиването до степен да следи кадрите. На екрана се появи младият Гарланд — седеше заедно с мъж, с когото непрекъснато се консултираше — разбира се, заради бързия ход на лентата. След известно време Бош пусна видеото на нормална скорост и звукът се върна. Говореше адвокат Франкс.

— Въпреки пълното сътрудничество от страна на клиента ми вие продължавате да го притеснявате със своите неоснователни подозрения и абсурдни въпроси — заяви той тържествено. — Правите го както на служебното му място, така и у дома.

— Работя по въпроса, господин адвокат — отвърна Бош. — И когато свърша, никой адвокат на света няма да може да му помогне.

— Майната ти, Бош! — извика Гарланд. — Съветвам те да не оставаш насаме с мен, защото ще ти натикам гадната мутра в калта, обещавам ти!

Франкс предупредително го докосна по лакътя, а Бош спокойно изчака няколко секунди и вдигна глава.

— Заплашваш ли ме, Антъни? Вероятно ме вземаш за някое от онези уплашени хлапета, които завързваш с белезници за сондите, а след това ги заливаш със суров петрол? Нима си мислиш, че ще се разтреперя от страх и ще избягам с подвита опашка?

Лицето на Гарланд потъмня и се сгърчи в злобна гримаса. Очите му се превърнаха в черни точки.

Бош натисна паузата и заби показалец в екрана.

— Гледай, Рейчъл. Обърни внимание на лицето му, как е разкривено от злоба. Точно лицето му ме накара да го подозирам.

Уолинг не отговори и Бош пак се обърна да я погледне. Изражението й беше такова, сякаш вече беше виждала това разкривено от злоба лице и изпитва страх от него. „Вероятно прилича на някой от убийците, на които е правила психологически профил“, помисли си той.

И пак натисна бутона за превъртане на лентата.

— Прескачаме един период от почти десет години и стигаме до последния разпит, който проведох през април миналата година. Франкс вече го няма, на мястото му е назначен друг адвокат. Той изпусна топката и не поиска подновяване на съдебната забрана срещу мен. Аз незабавно се възползвах от този пропуск и му щракнах белезниците. Той беше доста изненадан. Вероятно беше забравил за съществуването ми. Прибрах го на излизане от ресторанта на Кейт Мантилини.

Лентата отново тръгна с нормална скорост. Гарланд изглеждаше остарял и доста натежал. Лицето му беше надебеляло и отпуснато, а косата му — вече оредяла — беше подстригана късо. Беше с бяла риза и вратовръзка и имаше вид на улегнал мъж.

Разпитът се провеждаше в друго помещение, очевидно в центъра Паркър.

— Ако не съм арестуван, настоявам да си вървя — каза Гарланд.

— Надявам се преди това да ми отговориш на няколко въпроса — рече Бош.

— Преди години отговорих на всичките ти въпроси. Това ми прилича на вендета, Бош. Не искаш да се откажеш, не ме оставяш на мира. Свободен ли съм, или не?

— Къде скри тялото?

— Не мога да повярвам на ушите си! — Гарланд въздъхна. — Няма ли най-сетне да се откажеш?

— Няма, Гарланд. Ще продължавам, докато не я открия, а теб не те тикна зад решетките.

— Но това е истинска лудост, да те вземат мътните! Ти си луд, Бош! Какво да ти кажа, за да ми повярваш? Какво мога да…

— Ще ти повярвам, ако ми кажеш къде си скрил тялото й.

— Това не мога да ти го кажа просто защото не съм…

Бош натисна бутона за изключване и екранът угасна. За пръв път си даде сметка какво късогледство беше проявил да преследва Гарланд като бясно куче. Изобщо не беше отчел факта, че през цялото това време уликата е била буквално пред очите му — в работния журнал. Гледането на записа сега, заедно с Уолинг, усили многократно чувството за унижение в душата му. Беше се надявал тя да разбере мотивите му да подозира Гарланд, да разгадае причините за допуснатата грешка и да го оправдае. Но сега, след като изгледа записа на фона на признанията на Уейтс, не можеше да се оправдае дори сам пред себе си.