Майкъл Конъли - Град от кости

— АДе?

— Съкратено от Аппо Вопиш или както там се произнася. На латински е. „От рождението на Христа.“

— Не. Означава Артър Делакроа.

— Какво? Кой е пък този?

— Жертвата, Антоан. Артър Делакроа. — Бош усети как пулсът му се ускори. — Антоан, изчакай ме. Идвам веднага.

— Чакам.

Магистралата беше задръстена и Бош се бавеше. А го притискаше усещането за засилваща се неотложност. Преместванията обикновено се правеха след раздаването на заплати в края на месеца. Това му оставяше само три-четири дни за приключване на разследването. Не искаше да го остави на друг, дори само на Едгар. Искаше да го завърши сам.

Извади розовото листче от джоба си и набра написания там номер на мобилния си телефон.

— Оперативна служба, слуша лейтенант Боленбах.

Бош прекъсна връзката. Изпоти се. Боленбах сигурно имаше индикатор откъде идва позвъняването и отлагането на разговора беше пълна глупост, защото щяха да го прехвърлят независимо дали щеше да се обади да го чуе лично, или не.

Остави телефона и бележката настрани и се опита да се съсредоточи върху разследването. По-точно върху информацията за скейтборда, намерен в къщата на Николас Трент. След десет дни усилена работа случаят напълно излизаше от контрол. Човек, чиято непричастност се беше борил да защити, сега се оказваше единствен заподозрян, свързан от уликите с жертвата. Следващата мисъл, произтичаща напълно естествено от този извод, се съдържаше в думите на Ървинг. Може би му беше време да си ходи.

Телефонът зазвъня. Отначало смяташе да не отговаря, но после реши, че съдбата му е неизбежна. Беше Едгар.

— Хари, какво правиш?

— Казах ти. Трябва да сляза до „експертизи“. — Иска му се да не споменава за последното откритие на Джеси преди да го е видял с очите си.

— Можех да дойда с теб.

— Загуба на време.

— Слушай, Хари, Билетс те търси и такова… носи се слух, че ще те местят.

— Не ми е известно.

— Ще ми кажеш, ако научиш нещо, нали? От доста време сме заедно.

— Първо на теб, Джери.

В Паркър Сентър един от полицаите във фоайето му помогна да качи куклата на Джеспър, който я прибра в шкафа за съхранение, после отведе Бош в лабораторията. Скейтбордът беше поставен върху маса за изследване. Джеспър включи една настолна лампа и изгаси централното осветление. После нагласи увеличителното стъкло, та Бош да разгледа надписа.

— Изглежда като полиран — каза Джеспър, докато Бош го разглеждаше. — Мисля, че в някакъв момент някой е направил пълен ремонт. Нови колела и нов лак.

— Ще трябва да го взема — каза Бош и се изправи. — Може би ще го покажа на някои хора.

— Аз приключих с него. Твой е.

— Провери ли дали това е единственият надпис?

— Да. Няма друг.

— Да ти се намира кутия?

— Мислех, че ще го подкараш на излизане оттук, Хари.

Бош не се усмихна.

— Шегувах се де.

— Аха. Разбрах.

Джеспър излезе от лабораторията и се върна с кашонче, достатъчно голямо да побере дъската. Сложи я вътре, сложи и колелата и винтовете, събрани в найлоново пликче. Бош му благодари.

— Успях ли да ти помогна, Хари?

— Да. Поне така мисля, Антоан.

Джеспър посочи бузата му.

— От бръснене?

— Нещо подобно.

Обратният път към Холивуд беше още по-бавен. Бош мислеше за Николас Трент и за скейтборда, опитваше се да напасне обясненията си в рамката на уликите, с които разполагаха!. Не се получаваше. Липсваше елемент на уравнението. Беше сигурен, че ако разполага с достатъчно време, ще стигне до решението.

В четири и половина влезе в участъка през задната врата с кашончето и бързо тръгна по коридора към общата зала, Манкиевич се подаде от стаята на дежурните и подвикна:

— Хари!

Бош хвърли поглед през рамо, без да спира.

— Здрасти.

— Чух новината. Ще ни липсваш.

Бош хвана кашончето в дясната си ръка и с лявата направи жест, сякаш я движеше по невидима гладка повърхност. Жестът беше запазен за патрулните коли и означаваше: спокойно плаване, братко. После продължи по коридора.

Едгар беше поставил върху двете им бюра голяма бяла дъска. На нея беше нарисувано нещо като термометър — Уъндърланд Авеню, с колелото накрая. Отделните къщи бяха обозначени с линии, а имената на притежателите им бяха написани със зелен, син или черен маркер. Мястото на намиране на костите беше маркирано с червен „Х“.

— Трябваше да направим диаграмата в самото начало — каза Едгар.

— Каква е системата?

— Зелените имена са на обитатели, преместили се през осемдесета. Сините са дошли след осемдесета и също са се изнесли. Черните са на настоящи обитатели на улицата, които са били такива отдавна. Като Гайо например. — Черните имена бяха само две — на доктора и на някой си Ал Хътър, който живееше в отдалечения от мястото на огледа край.