Майкъл Конъли - Град от кости

Прослушването на целия разпит не породи гениални идеи, затова Бош върна касетата още веднъж. И скоро долови нещо, от което кръвта нахлу в лицето му. Върна и за трети път прослуша размяната на реплики между Едгар и Трент, привлякла вниманието му. Беше пропуснал важността й, до този момент:

— Харесваше ли ви да гледате как децата си играят, Трент? — попита Едгар.

— Не можех да ги видя, ако бяха в гората. Понякога се качвах с колата или разхождах кучето, докато беше живо, и виждах деца да се катерят нагоре. Момиченцето от другата страна на улицата. Децата на Фостърови. Всички деца от квартала. Правото на преминаване е на общината — това е единственият неразработен парцел наоколо. Затова се качваха там да играят. Някои съседи мислеха, че по-големите се качват, за да пушат, и се притесняваха, че може да причинят огромен пожар.

Той спря записа и се върна в кухнята. Едгар отговори след първия сигнал. Беше още само девет и по гласа му можеше да се разбере, че не е заспал.

— Не си донесъл нищо от работата със себе си, предполагам?

— Например?

— Списъците с имената и адресите?

— Не, Хари, останаха в службата. Какво има?

— Не съм сигурен. Спомняш ли си днес, като правеше схемата върху дъската, дали в нея имаше някой си Фостър?

— Фостър?

Зачака отговор, но Едгар мълчеше.

— Джери, спомняш ли си?

— По-полека, Хари. Мисля.

Още мълчание.

— Нямаше Фостър — каза накрая Едгар. — Поне не помня да е имало.

— Сигурен ли си?

— Стига де, Хари. Схемата не е пред очите ми. Защо е толкова важно?

— Ще ти звънна пак.

Бош взе телефона в трапезарията, където беше куфарчето му, извади дневника на разследването и бързо отгърна на страницата с имената на обитателите на Уъндърланд Авеню, с адресите и телефонните номера. Нямаше семейство Фостър. Вдигна слушалката и набра. След четирикратно прозвучаване на сигнала му отговори познат глас.

— Доктор Гайо, обажда се детектив Бош. Прекалено късно ли се обаждам?

— Здравейте, детектив. За мен не е късно. Четиридесет години са ми звънели по всяко време на нощта. Девет часът ли е? Девет е за аматьори. Как е положението с многобройните ви наранявания?

— Няма проблем с тях, докторе. Не разполагам с много време и ми е необходимо да ви задам няколко въпроса, свързани с квартала.

— Да?

— През хиляда деветстотин и осемдесета на вашата улица живяло ли е семейство Фостър?

— Мисля, че не — отговори Гайо след известен размисъл. — Не помня никой с името Фостър.

— Добре. В такъв случай можете ли да ми кажете дали на улицата ви са живели хора, грижещи се за деца?

Този път отговорът дойде без замисляне:

— Да. Семейство Блейлок. Много добри хора. Помогнаха на много деца. Много им се възхищавах.

Бош си записа името на първата страница на дневника и прелисти отново до списъка на обитателите. Там не беше отбелязано семейство Блейлок.

— Спомняте ли си малките им имена?

— Дон и Одри.

— Спомняте ли си кога са се преместили от квартала?

— О, поне преди десет години. След като и последното дете порасна, вече не се нуждаеха от толкова голяма къща.

Продадоха я и се преместиха.

— Някаква представа къде? Все още ли са някъде в района?

Гайо не отговори веднага. Бош зачака.

— Опитвам се да си спомня — каза докторът. — Сигурен съм, че го знам.

— Спокойно, докторе, не бързайте — каза Бош, въпреки че желаеше точно обратното.

— Знаете ли какво? Пазя всичките получени картички за Коледа в една кутия. За да знам на кого да изпратя аз картичка на следващата. Съпругата ми винаги правеше така. Почакайте да намеря кутията. Одри все още редовно ми изпраща картичка всяка Коледа.

— Намерете кутията, докторе. Ще почакам.

Гайо се върна на телефона след няколко минути. През цялото време Бош чакаше с приготвена химикалка.

— Детектив Бош, намерих картичката.

Гайо продиктува адреса и Бош едва се удържа да не въздъхне от облекчение. Дон и Одри Блейлок не бяха отишли в Аляска или някое също толкова отдалечено кътче на земното кълбо. До новото им местонахождение се стигаше с кола. Той благодари на доктор Гайо и затвори.

В осем часа събота сутринта Бош седеше в таратайката си и наблюдаваше една малка дървена къща на една пресечка от основната артерия на Лоун Пайн — градче на три часа път северно от Лос Анжелис, в подножието на Сиера Невада. Отпиваше студено кафе от пластмасова чаша, още една беше приготвена за по-късно. Костите го боляха от студа, от нощта, прекарана в шофиране и после в опити да спи в колата. Беше пристигнал в малкия планински градец твърде късно, за да си намери стая в мотел. А и му беше известно, че по принцип не е желателно да се избере Лоун Пайн за прекарване на уикенда без предварителна резервация.