Майкъл Конъли - Град от кости

С пукването на зората сиво-синята грамада на планината се извиси зад града и го смали до действителните му размери — съвсем незначителни пред лицето на природата. Бош погледна към връх Уитни — най-високата точка на Калифорния. Върхът си беше там открай време и щеше да е там много след изчезването на човешкия вид. Тази мисъл някак си го примиряваше с нещата от живота, които знаеше. Беше гладен и изпитваше желание да отскочи до градчето за стек с пържени яйца. Но не можеше да помръдне от поста си. Хората се местеха от Лос Анжелис в Лоун Пайн не само от омраза към тълпите, смога и ритъма на живот в метрополиса. Но също и заради любовта към планината. Бош не възнамеряваше да рискува да изпусне Дон и Одри Блейлок, ако излязат на сутрешна разходка, само за да се натъпче.

Чакаше появата на някакъв признак на живот в къщата — включено осветление или появата на вратата на някой, който да прибере оставените преди два часа вестници. Купчинката беше тънка и най-вероятно в нея не се съдържаше „Лос Анжелис Таймс“. Хората от Лоун Пайн пет пари не даваха за Лос Анжелис, нито пък за неговите убийства или детективи.

В девет часа от комина на къщата започна да се вие дим. След няколко минути мъж на около шейсет, навлякъл жилетка, се показа и прибра вестника. Хвърли поглед към колата на Бош и влезе обратно.

Бош не се криеше. Подкара колата и я спря на входната алея пред къщата на семейство Блейлок. Мъжът, който бе взел вестника, отвори вратата още преди Бош да позвъни.

— Господин Блейлок?

— Да, аз съм.

Бош му показа полицейските си документи.

— Дали е удобно да поговоря с вас и съпругата ви? Отнася се до разследване, което водя.

— Сам ли сте?

— Да.

— От колко време сте навън?

Бош се усмихна.

— От около четири часа. Пристигнах твърде късно, за да си намеря стая.

— Влезте. Кафето е сложено.

— Дано да е горещо.

Домакинът му го поведе към едно канапе и няколко стола, разположени до камината.

— Ще се върна със съпругата ми и кафето.

Бош пристъпи към стола най-близко до камината. Точно преди да седне забеляза множеството фотографии, закачени на стената зад канапето, и отиде да ги разгледа. Всичките бяха на деца. От всякакви раси. Две от децата бяха с очевидни физически или умствени недъзи. Питомците. Бош се върна на стола, седна и зачака.

Блейлок се върна с голяма чаша димящо кафе. Зад него вървеше жена, видимо малко по-възрастна от съпруга си. Очите й все още не бяха съвсем прояснени от съня, но изражението й беше добродушно.

— Това е Одри, съпругата ми — каза Блейлок. — Черно ли пиете кафето? Всички полицаи, които познавам, го пият черно.

Съпругът и съпругата се настаниха един до друг на канапето.

— Черно е добре. Много ли полицаи познавате?

— Да, когато живеех в Лос Анжелис. Тридесет години работих в градската пожарна. Напуснах като ръководител на пожарна секция през деветдесет и втора, след бунтовете. Достатъчно ми беше. Дойдох точно преди Уотс и си тръгнах след събитията.

— За какво искате да говорите с нас? — намеси се Одри.

Очевидно не й се слушаха приказките на съпруга й.

Кафето беше изпито и с въведенията беше приключено.

— Занимавам се с убийства. В холивудския участък. Работя…

— Шест години работих там. — Блейлок имаше предвид станцията на пожарната в съседство с участъка.

— Дон, остави човека да ни каже за какво е бил целия път дотук — каза Одри.

— Извинете, продължавайте.

— Работя върху един случай. Убийство в района на Лоръл Кениън. Старият ви квартал. Издирваме хора, живели на онази улица през хиляда деветстотин и осемдесета.

— Защо тогава?

— Това е годината на извършване на убийството.

Те го погледнаха втрещено.

— Това някой неразкрит случай ли е? — попита Блейлок. — Защото не си спомням нещо подобно да е ставало там по наше време.

— В голяма степен е неразкрито. Тялото беше намерено само преди две седмици. Било е заровено в гората, на хълма.

— Божичко! — възкликна Одри. — Искате да кажете, че през цялото време, докато сме живели там, горе е имало труп? Децата ни често играеха там. Кой е убитият?

— Дете, на дванайсет години. Артър Делакроа. Името говори ли нещо на някой от вас?

Двамата съпрузи първо поровиха в паметта си, после се спогледаха за потвърждение на резултата и поклатиха глави отрицателно.

— Не — отговори Дон Блейлок.

— Къде е живял? — попита Одри Блейлок. — Не мисля, че е бил от квартала.

— Не. Живял е в района на Миракъл Майл.