Майкъл Конъли - Град от кости

Бош запази мълчание.

— Изглежда, вече сте се запознавали с него — продължи Одри. — Разговаряли ли сте?

— Да, за кратко.

— В затвора ли е?

— Не.

— Какъв е животът му, откакто… беше при нас?

— Не е вървял на добре. Наркотици, многократни арести, затвор.

Тя кимна тъжно.

— Мислите ли, че той е убил момчето в нашия квартал? По времето, когато е живял у нас?

Бош се опасяваше, че ако отговори истината, рискува да разруши целия й свят, изграждан толкова години и закачен сега на стената.

— Не бих могъл да кажа. Но знаем, че е бил приятел на убитото момче.

Дон Блейлок влезе в стаята, добави в огъня една цепеница и каза:

— Кафето ще е готово след минута.

— Благодаря. — Бош се изправи. — Имам някои неща в колата, които бих искал да погледна.

И излезе. Грабна куфарчето си от предната седалка, след това взе кашончето с дъската за скейтборд от багажника. Може би си струваше да го покаже на семейство Блейлок. Тъкмо затваряше капака на багажника, когато телефонът му звънна. Беше Едгар.

— Хари, къде си?

— В Лоун Пайн.

— В Лоун Пайн?! Какво правиш там, по дяволите?

— Нямам време да говоря. Ти къде си?

— На работното си място. Както се разбрахме. Ти нали…

— Слушай, ще ти се обадя след час. Междувременно обяви отново Стоукс за издирване.

— Какво?

— Казах пак да пуснеш Стоукс за издирване. Трябва да го заловим.

— Защо?

— Защото той го е направил. Той е убил момчето.

— Какво значи пък това, Хари?

— Ще ти се обадя след час. Пусни го за издирване.

Бош прекъсна връзката и изключи телефона си. Когато се върна в къщата, извади от куфарчето си плика със семейни снимки, заети от Шийла Делакроа, раздели купчината на две и подаде на Дон и Одри по няколко от снимките.

— Вижте момчето на тези снимки и ми кажете дали някога е идвало у вас, с Джони или някой друг.

Двамата разгледаха снимките, после си ги размениха, накрая поклатиха глави отрицателно и му ги върнаха.

— Не ни е познат — каза Дон.

Бош прибра снимките в куфарчето, извади дъската за скейтборд от кашона и я вдигна.

— Някой от вас…

— Това е на Джони — веднага каза Одри.

— Сигурна ли сте?

— Да. Когато… го взеха от нас, той я остави. Казах му, че е у нас, и звънях у тях, но той така и не дойде да си я вземе.

— Откъде сте сигурна, че точно тази е неговата?

— Не обичам черепи и кости. По това я запомних.

Бош прибра дъската.

— Какво стана с нея, след като той не си я взе?

— Продадохме я — обясни Одри. — Когато след тридесетгодини служба Дон се пенсионира и решихме да се преместим, разпродадохме всичко ненужно. Направихме гаражна разпродажба.

— Продадохме почти всичко в къщата — добави съпругът й. — Тогава продадохме и дъската.

— Помните ли на кого?

— На съседа до нас. Господин Трент.

— Кога?

— През лятото на деветдесет и втора. Веднага след продажбата на къщата. Все още бяхме във владение.

— Как така си спомняте, че сте я продали на господин Трент? От деветдесет и втора мина много време.

— Той купи половината от всичко, което продавахме. Всички боклуци. Даде ни обща цена. Джунджуриите му трябвали за работата му. Все се надявах да зърна по филмите нещо, дошло от нашата къща, но така и не можах — каза Одри.

Бош беше почти приключил със семейство Блейлок. Вече знаеше всичко, за което беше дошъл. Време беше да тръгва и да приключва със случая.

— Как се сдобихте със скейтборда? — попита Одри.

— Беше сред вещите на господин Трент.

— Още ли живее на нашата улица? — поинтересува се Дон. — Много добър съсед. Никога не сме имали проблеми с него.

— Доскоро беше там — каза Бош. — Неотдавна почина.

— Божичко! — възкликна Одри. — Колко жалко. А не беше толкова стар.

— Последен въпрос. Казвал ли е Джон Стоукс на някой от вас как се е сдобил с дъската?

— Каза ми, че я спечелил на състезание с деца от училището — отговори Одри.

— Училището „Братята“?

— Да, там ходеше. Продължи да го посещава и след като дойде при нас.

Бош затвори бележника си, сложи го в джоба на якето си и се изправи да си ходи.

Бош спря колата пред ресторанта за бързо хранене „Лоун Пайн“. Масите до прозорците бяха заети и почти всички обърнаха погледи към колата на лосанжелиското полицейско управление, отдалечила се на почти триста и петдесет километра от обичайното си местонахождение.

Бош умираше от глад, но разговорът с Едгар не търпеше повече отлагане. Той извади телефона си и набра номера. Едгар отговори на секундата.