Майкъл Конъли - Град от кости

— Аз съм. Пусна ли издирването?

— Да. Но е малко трудно да се работи, когато нямаш и грам понятие какво се случва, партньоре.

Думата беше произнесена като синоним на „задник“. Бош се чувстваше неприятно, че последният случай, по който работеха заедно, се развива по този начин. И вината беше негова. Беше откъснал Едгар от развитието на събитията по причини, не напълно ясни и на самия него.

— Имаш право, Джери. Виновен съм. Исках да не губя темпо и това налагаше пътуване през нощта.

— Щях да дойда с теб.

— Знам. Просто подкарах, без да се замислям. Връщам се, вече съм на път.

— Започни тогава от началото. Чувствам се като олигофрен — да обявявам човек за издирване, без дори да знам защо.

— Казах ти, Стоукс е.

— Това беше единственото, което ми каза.

Бош прекара следващите десет минути да гледа как хората се хранят, като в същото време повтаряше всеки свой ход, та Едгар да е наясно със събитията.

— Боже Господи, а ни беше в ръцете! — възкликна Едгар накрая.

— Просто трябва да го заловим пак.

— Значи казваш, че когато момчето е избягало от къщи, е отишло при Стоукс. После Стоукс го отвежда горе в гората и просто го претрепва?

— Горе-долу.

— Защо?

— Трябва да го попитаме, но имам предположение.

— Дъската за скейтборд?

— Да, това е искал.

— И ще убие заради една дъска?

— Знаеш, че и за по-малко се убива, пък и не знаем дали е имал такова намерение. Гробът е плитък, изкопан с ръце. Нищо предварително планирано. Може просто да го е бутнал или да го е ударил силно. Може да го е цапардосал с камък. Може между двамата да е имало нещо, което не ни е известно.

Едгар замълча и Бош с надежда си помисли, че може би скоро ще може да се наяде.

— Какво мислят за теорията ти хората, които са го приютили?

— Не съм навлизал в подробности пред тях. Но не бяха особено изненадани, когато почнах да задавам въпроси за Стоукс.

— Знаеш ли какво, Хари? Преливаме от пусто в празно.

— Какво искаш да кажеш?

— Целият случай — до какво опира в края на краищата? Тринайсетгодишен убива дванайсетгодишен, за да се сдобие с някаква си шибана играчка. Стоукс е бил малолетен. Никой прокурор няма да се занимава с него сега.

Бош се замисли.

— Зависи какво ще измъкнем от него, когато го заловим. Може и да се намери прокурор.

— Сам каза, че липсват данни за предумисъл. Хич няма и да се занимават, слушай какво ти разправям. Въртим се като куче след опашката си. Приключваме случая и никой не го отнася.

Едгар имаше право. Голяма рядкост беше възрастен да отговаря за деяния, извършени в невръстна младост такъв беше законът. Дори и да измъкнеха от Стоукс пълни самопризнания, едва ли щяха да го вкарат в затвора.

— Трябваше да я оставя да го застреля — прошепна Бош.

— За какво говориш, Хари?

— Нищо. Ще хапна набързо и потеглям. Там ли си?

— Да. Ще те уведомя, ако има нещо ново.

— Добре.

Бош слезе от колата. Мислеше за вероятността Стоукс да отърве кожата. В топлия ресторант го удари миризмата на пържено и той осъзна, че е загубил всякакъв апетит.

Телефонът му иззвъня. Беше Едгар.

— Хари, опитвам да се свържа с теб сумати време. Къде си?

— Тъкмо излизам от планините. Остава ми по-малко от час път. Какво става?

— Открили са Стоукс. Намъкнал се е в „Ашър“.

Бош се замисли. „Ашър“ беше хотел от трийсетте години на една пряка от булевард „Холивуд“. Десетилетия наред това беше действащ бардак, докато постепенното разширяване на булеварда не бе стигнало до него и отново не го бе превърнало в ценна собственост. Беше продаден, затворен и подготвен за основен ремонт, целящ да го превърне в красавица на новия Холивуд. Само че проектът се бавеше от градските архитекти, които не даваха окончателно разрешение. А това забавяне беше манна небесна за нощните птици.

Докато хотел „Ашър“ очакваше прераждането си, стаите на тринадесетте му етажа се превръщаха в дом за скитници, успели да се промъкнат през оградите и шперплатовите бариери. За последните два месеца на Бош два пъти му се бе налагало да посещава „Ашър“ в търсене на заподозрени. Нямаше електричество, нямаше и вода, но това не пречеше на случайно настанилите се да използват тоалетните и цялата сграда смърдеше. Нямаше мебели, нямаше даже врати и беше истински кошмар да се опитваш да провеждаш претърсване там — човек ставаше потенциална мишена, докато минаваше покрай всеки отвор за врата.

Бош включи сигналните светлини на колата и настъпи газта.