Майкъл Конъли - Град от кости

Той се обърна към Едгар.

— Ще изчакаш ли хората от ПУП?

— Да, разбира се. Нервичките ще им се скъсат от изкачването на тринайсет етажа.

Бош тръгна към вратата.

— Хари, къде отиваш?

Бош излезе, без да отговори. Тръгна да слиза по стълбите в другия край на етажа — не искаше да среща никого.

Оцелелите членове на едно някогашно семейство бяха застанали от трите страни на ковчега, сложен на склона на Форест Лоун. От двете страни бяха Самюъл Делакроа и бившата му съпруга, Шийла беше срещу свещеника. Майката и дъщерята бяха отворили черни чадъри, за да се предпазят от непрестанно ръмящия от сутринта дъждец. Бащата нямаше с какво да се скрие, но никоя от жените не правеше и най-малко усилие да го спаси от подгизване.

Дъждът и грохотът от магистралата почти напълно заглушаваха думите на свещеника, така че те изобщо не стигаха до Бош. Той също нямаше чадър и наблюдаваше церемонията от разстояние, скрит зад един дъб. Мислеше си, че за момчето приляга да бъде погребано на хълм и под капките на дъжда.

От канцеларията на съдебния медик беше научил коя погребална агенция е наета за случая. Оттам му казаха също, че майката на момчето е поискала да получи останките му и е уредила погребението. Бош реши да присъства, за да отдаде почит на момчето, а и за да се види с майка му още веднъж.

Ковчегът на Артър Делакроа изглеждаше, сякаш беше правен за възрастен. Полиран в сиво, с лъскави халки от хром. Красиво изпълнение. Дъждовните капки падаха по него и се стичаха отстрани. И все пак беше прекалено голям за костите, положени в него, и това караше Бош да се чувства неудобно. Изглеждаше като дреха не по мярка, подарък от богат роднина. Показателно за това, че децата винаги остават на втори план.

Дъждът се засили и накара свещеника също да се скрие под чадър. Няколко фрази все пак стигнаха до слуха на Бош. Говореше се за най-великото царство, където е приет Артър. Бош си спомни за неотслабващата вяра на Голихър в това царство, въпреки жестокостите, които ежедневно беше принуден да отразява в записките от изследванията си. За Бош присъдата засега не беше произнесена. Той трябваше да продължи да се скита в по-низшето царство на земята.

Тримата членове на семейството нито веднъж не се погледнаха. След като ковчегът беше подготвен за спускане в гроба и свещеникът направи кръстния знак за края на церемонията, Шийла се обърна и закрачи надолу към паркинга. През цялото време с нищо не беше показала, че забелязва присъствието на родителите си.

Самюъл веднага я последва. Тя го видя и ускори крачка, после захвърли чадъра и затича. Качи се в колата си и отпраши преди баща й да успее да стигне до нея.

Самюъл се загледа след колата, после се върна и вдигна чадъра. Качи се в своята кола и я подкара.

Бош пак се обърна към гроба. Свещеникът си беше тръгнал. Зад склона изчезваше върхът на черен чадър. Може би от другата страна на хълма чакаше началото си поредното погребение.

До гроба беше останала само Кристин Уотърс. Бош я изчака, а след това тръгна да я пресрещне на път за колата й. Тя го изчака и каза спокойно:

— Изненадана съм да ви видя тук.

— И защо?

— Не се ли предполага, че за полицаите не се допуска емоционално обвързване? А присъствието на погребение показва точно това. Особено пък когато вали.

Бош закрачи редом с нея и тя му отстъпи половината си чадър.

— Защо пожелахте да ви дадат останките?

— Защото не мислех, че някой друг ще го направи.

Стигнаха до паркинга. Неговата кола беше пред нейната.

— Довиждане, детектив — каза Кристин и отвори колата си.

— Искам да ви дам нещо.

Тя го погледна.

— Какво?

Бош отвори багажника на своята кола. Кристин хвърли чадъра на дясната седалка и отиде при него.

— Един човек ми каза, че животът е преследване на едно нещо. Търсене на изкупление.

— За какво?

— За всичко. За всички грехове. Всички искаме да получим опрощение.

После извади от багажника една картонена кутия и й я подаде.

— Погрижете се за тези деца.

Тя не взе кутията. Вместо това вдигна капака й и погледна вътре. Пълно беше с купчини писма, свързани с ластици. Имаше и няколко снимки. Най-отгоре я гледаха зареяните очи на момчето от Косово.

— Откъде са? — попита Кристин, докато разглеждаше един от пликовете на организациите за доброволни дарения.

— Има ли значение? — отговори Бош на въпроса с въпрос. — Все някой трябва да се погрижи за тях.

Тя кимна, внимателно затвори кутията, взе я, занесе я до колата си и я постави на задната седалка. Преди да се качи, погледна отново Бош, сякаш искаше да му каже нещо, но се отказа и подкара към изхода. Бош остана под дъжда.