Майкъл Конъли - Град от кости

— Сега разбирам… — каза Шийла сякаш на себе си.

— Какво?

— Баща ми не ме докосна и с пръст, след като Артър изчезна. Аз никога… Мислех, че е защото съм престанала да бъда обект на желание за него. Бях дебела, грозна. Сега си мисля, че може би… се е страхувал от мисълта какво съм направила или какво съм способна да направя.

— Шийла, има ли нещо, което ни си ни казала за тогава, за този последен ден? Нещо, което би могло да ни помогне?

Тя кимна и пак скри лице зад свитите си юмруци.

— Знаех, че се кани да бяга. И не направих нищо да го спра.

— Защо, Шийла? — Бош вложи нотка на загриженост.

— Когато се върнах от училище, той си беше в стаята — каза тя след дълга пауза.

— Значи се е върнал вкъщи?

— Да. За кратко. Вратата на стаята му беше открехната и аз надникнах. Той не ме видя. Пъхаше дрехи и разни други неща в раницата си. Готвеше се да бяга. Аз просто… отидох и се затворих в моята стая. Исках да се махне. Може би съм го мразила. Но исках да се махне. За мен той беше причината за всичко. Останах си в стаята, докато не чух как входната врата хлопна. — Очите й бяха мокри от сълзи, но в тях се виждаше силата, раждаща се от пречистването чрез истината. — Можех да го спра, но не го направих. Ето с какво трябваше да живея. А сега знам и какво е станало с него…

— Благодаря ти, Ший ла — меко каза Бош. — Има ли друго?

Тя само тръсна глава.

— Добре, оставяме те.

Бош стана, взе плика със снимките от бюрото и се обърна да излезе.

— Какво ще стане с него? — попита Шийла.

— Нищо — отговори Бош. — Всякаква давност за причиненото на теб отдавна е изтекла. Той ще се върне в караваната си. Шийла, може някога той да е бил носител на разрушаваща сила. Но животът се движи неспирно. Взима от един и го дава на друг. Сега баща ти е безсилният. Повярвай ми, той не може повече да те нарани.

— Какво ще правите със снимките?

— Трябва да бъдат приложени към делото. Никой няма да ги види.

— Искам да ги изгоря.

— Изгори спомените си. — Бош отново понечи да си тръгне, но чу смеха й и се обърна. — Какво има?

— Нищо. Цял ден седя и слушам хора, които се опитват да говорят като вас. Сега знам, че никой от тях няма да успее да се доближи до вярното звучене.

— Твоето е просто шоу-бизнес — каза Бош.

Докато вървяха към стълбището, минаха за втори път покрай всички актьори. Франк стоеше на площадката до стълбите и рецитираше репликите си на висок глас. Усмихна се на детективите и попита:

— Хей, момчета, вие сте от истинските, нали? Как мислите, че се справях вътре?

— Страхотен беше, Франк — отговори му Едгар. — Ти си направо професионалист, носиш си го в душата.

В два следобед в петък Бош и Едгар се върнаха в участъка. Беше десетият ден на разследването. Дистанцията до убиеца на Артър Делакроа изобщо не беше скъсена в сравнение с времето, когато костите му кротко си бяха лежали на хълма над Уъндърланд Авеню. Ако теглеха чертата, резултатът включваше мъртво ченге и самоубил се разкаян педофил.

На бюрото на Бош, както винаги, го очакваше купчина бележки от телефонни обаждания, придружена този път от плик за вътрешна поща.

— Време беше — каза Бош, отвори плика и извади миникасетофона си. Натисна копчето, за да провери състоянието на батериите. Чу собствения си глас и веднага изключи машинката.

Прегледа набързо съобщенията. Почти всичките от репортери. „Каквото и да правиш, не можеш да избягаш от медиите“ — помисли си той. Възнамеряваше да остави на „връзки с медиите“ удоволствието да обяснят как човек, направил самопризнание и задържан за убийство предишния ден, е оправдан и освободен на следващия.

— Знаеш ли — обърна се Бош към Едгар, — в Канада ченгетата не са длъжни да кажат и копче на медиите, докато случаят не е приключен. Постоянно медийно затъмнение.

— А и имат много хубав бекон — добави партньорът му. — Оня кръглият. Всъщност какво търсим тук, Хари?

Едно от съобщенията идваше от съветника по семейни въпроси към съдебномедицинския отдел — уведомяваше ги за предаването на останките на Артър Делакроа на семейството му, за погребение в неделя. Бош го отдели, за да му се обади по-късно и да научи подробности за погребението и за члена на семейството, който е пожелал да прибере останките.

По-нататък попадна на розово листче, което го накара да затаи дъх и да се стегне. Съобщението беше оставено в десет и половина от лейтенант Боленбах от оперативната служба, или 0–3, както беше по-известна със съкращението си сред полицаите. 0–3 се занимаваше с всички назначения и премествания. Преди преместването му в Холивуд Бош беше получил същото такова известие от 0–3. Същото бе и с Киз Райдър миналата година.