Майкъл Конъли - Законът на Бош

— Правя го по два начина. Единият е камерата да предава образ и звук към приемник, който ги записва на видео. Ще трябва да намериш сигурно място за приемника в радиус от трийсетина метра. В микробус пред къщата ли ще бъдеш?

— Нямам такива планове.

— Добре. Вторият вариант е дигитална камера с вграден чип, на който да записваме директно всичко.

— Няма да стане. Смятам да я проверявам на няколко дни.

Замислих се как ще съумея да скрия приемника в къщата. Може би в гаража. Можеше да се престоря, че отивам в гаража да изхвърля нещо, и да скрия приемника на място, където Дани Крос няма да го види.

— Може да намалим скоростта на записване, ако е необходимо.

— Как?

— По няколко начина. Първо, може да включим камерата часовник, който да я изключва, да речем, от полунощ до осем сутринта. Или да забавим записаните кадри за секунда. Но образът ще подскача.

— А звукът? И той ли ще подскача?

— Не, звукът е отделно. Ще имаш пълен запис на звука.

Кимнах, но не бях сигурен дали искам да пропусна части от визуалния запис.

— Може да сложим сензор за движение. Този човек в инвалидната количка движи ли се много?

— Не. Парализиран е. През повечето време седи и гледа телевизия.

— Тогава в стаята има движение само когато влезе гледачът, а ти искаш да наблюдаваш точно него. Така ли е?

— Да.

— В такъв случай няма проблем. Ще сложим сензор за движение и на чипа ще се запишат два дни.

— Чудесно.

Кимнах и погледнах Бърнет. Бях смаян от сина му. Андре приличаше на борец, но бе намерил призванието си в живота, работейки с електрически вериги и микропроцесорни чипове. Видях гордостта в очите на баща му.

— Дай ми петнайсет минути да монтирам всичко, после ще ти покажа как да инсталираш камерата и да изключваш чипа с информацията.

— Звучи чудесно.

Седнах с Бърнет в кабинета му и поговорихме за полицията и за няколко от случаите, по които бяхме работили заедно. Единият беше за наемен убиец, който бе застрелял подадената му мишена в южен Лос Анджелис и после работодателя си в Холивуд, когато поръчителят не бе платил втората половина от договорената сума. Екипът ми, Бигър и партньорът му Майлс Манли работихме по случая цял месец. Направихме пробив, когато Биг и Манли откриха в квартала на мишената свидетел, който си спомни, че е видял бял мъж в Деня на убийството, и описа колата му — черен корвет с червена кожена тапицерия. Автомобилът съвпадаше с превозното средство, използвано от съседа на втората жертва. След дълъг разпит, проведен от Бигър и мен, той направи самопризнания.

— Винаги е нещо дребно — каза Бърнет и се облегна на стола. — Това ми харесваше най-много. Никога не знаеш откъде ще се появи пробивът.

— Знам какво имаш предвид.

— Липсва ли ти?

— Да. Но ще си го възвърна. Вече започвам.

— Имаш предвид усещането, а не работата.

— Да. А ти? Липсва ли ти?

— Сега печеля повече пари, отколкото са ми необходими. Да, тръпката ми липсва. Не я изпитвам, докато наемам охрана и поставям камери за наблюдение. Внимавай какво правиш, Хари. Може да станеш преуспяващ бизнесмен като мен и после да се излежаваш, да си спомняш миналите дни и да си мислиш, че са били по-хубави, отколкото са в действителност.

— Ще внимавам, Биг.

Той кимна, доволен, че ми е дал съвет.

— Не е необходимо да ми казваш, ако не искаш, Хари, но предполагам, че човекът в инвалидната количка е Лотън Крос, нали?

Поколебах се, но после реших, че няма значение.

— Да, той е. Работя върху нещо друго и пътищата ни се кръстосаха. Отидох да го видя и Крос ми каза някои неща. Просто искам да се уверя, че всичко с него е наред.

— Желая ти успех. Спомням си съпругата му. Виждал съм я няколко пъти. Мила жена.

Кимнах. Знаех какво има предвид Бърнет. Надяваше се, че Крос не е тероризирай от съпругата си.

— Хората се променят — отбелязах. — Ще разбера какво става.

След няколко минути влезе Андре и ми преподаде урок по електронно наблюдение. Камерата беше монтирана в часовника и готова за запис. Трябваше само да го сложа на стената и да го включа. Докато нагласявах часа, щях да активирам наблюдението, натискайки циферблата. За да извадя чипа с информацията, трябваше да махна задния капак на часовника, но не се притеснявах от това — предполагах, че един цикъл на наблюдение ще е достатъчен, за да разбера онова, което ме интересуваше.

Андре сложи часовника в кутия с подплата, после ми стисна ръката и излезе от кабинета. Погледнах Бърнет. Време беше да тръгвам.