Майкъл Конъли - Законът на Бош

— Той ти е повече от помощник.

— Андре е душата на това място.

Бигър посочи към стената, отрупана с похвали и препоръки, поставени в рамки.

— Довеждам клиентите тук, смайвам ги, подписваме договор и Андре го изпълнява. Разбира какво е необходимо и го прави.

Кимнах и станах.

— Искаш ли пари за това нещо? — попитах го и вдигнах кутията с часовника.

— Не и ако ми го върнеш. — Бърнет се усмихна, после лицето му стана сериозно. — Това е най-малкото, което мога да направя за Лотън Крос.

— Разбирам. — Усещането ми беше познато.

Стиснахме си ръцете и си тръгнах, стиснал часовника подмишница. Дано да ми покажеше, че светът не е толкова лош, колкото мислех.

На връщане към Удландс Хилс се отбих вкъщи и взех кутията с инструменти от килера, после минах през магазина за алкохол. Не се обадих на Лотън Крос. Шансът да си е у дома беше сто процента.

Даниела Крос отвори вратата чак след като потропах три пъти. Като ме видя, напрегнатото й лице се намръщи още повече.

— Той спи — каза тя. — Още се съвзема от вчера.

— Тогава го събуди, Дани. Трябва да говоря с него.

— Не може да нахлуваш тук, когато поискаш. Вече не си ченге. Нямаш право.

— А ти имаш ли право да решаваш с кого да се вижда Лотън?

Това сякаш малко охлади гнева й. Даниела погледна кутията с инструменти и после кутията под мишницата ми.

— Нося му подарък. Виж какво, Дани, трябва да говоря с Лотън. Ще дойдат да го видят едни други хора. Искам да го подготвя.

Без да каже нито дума, Дани се отдръпна и отвори широко вратата. После вдигна ръка и ми направи знак да вляза. Прекрачих прага и тръгнах към стаята на Лотън.

Той спеше в инвалидната си количка. Устата му беше отворена и на лицето му имаше капка от течност, която приличаше на лекарство. Не исках да го гледам. Лотън ми напомняше за онова, което можеше да ми се случи. Сложих инструментите и часовника на леглото и затворих вратата, като я треснах силно с надеждата да събудя Лотън. Мисълта да го докосна, за да го събудя, не ме привличаше.

Обърнах се към него и забелязах, че клепачите му потрепват и се отварят наполовина.

— Здрасти, Лотън. Аз съм, Хари Бош.

Видях зелената светлинка на монитора на бюрото и отидох зад инвалидната количка, за да го изключа.

— Хари? — попита той. — Къде си?

Застанах пред него със застинала усмивка.

— Ето ме. Разсъни ли се?

— Да…

— Добре. Трябва да ти кажа нещо. И съм ти донесъл подарък.

Приближих се до леглото и бръкнах в кутията с часовника.

— Уиски?

В гласа му се долови възбуда. Отново съжалих за избора си на думи и му показах часовника.

— Донесох ти този стенен часовник. Сега ще можеш да виждаш колко е часът.

Той изпъшка.

— Тя ще го махне!

— Ще й кажа да не го маха. Не се безпокой.

Отворих кутията с инструментите и извадих чук и гвоздей. Огледах стената вляво от телевизора и избрах място в средата. Отдолу имаше електрически контакт. Вдигнах високо гвоздея и го забих в стената. Докато окачвах часовника, вратата се отвори и Дани надникна в стаята.

— Какво правиш? Той не иска часовник тук.

Нагласих часовника, отпуснах ръце и я погледнах.

— На мен пък ми каза, че иска.

И двамата погледнахме Лотън, за да реши спора. Очите му се стрелкаха ту към съпругата му, ту към мен.

— Ами да опитаме — каза той. — Ще знам колко е часът и кога започват любимите ми предавания.

— Добре — отсечено рече тя. — Както кажеш.

После излезе и затвори вратата. Наведох се и включих кабела на часовника в контакта. После протегнах ръка, сверих го и включих камерата. Накрая прибрах чука в кутията с инструментите и щракнах ключалката.

— Хари?

— Какво? — попитах, макар да знаех какъв ще е въпросът.

— Донесе ли ми от онова?

— Малко.

Пак отворих кутията с инструментите и извадих плоската, която бях напълнил в магазина за алкохол.

— Дани каза, че си бил махмурлия. Сигурен ли си, че искаш?

— Разбира се, че искам. Дай ми глътка, Хари, моля ти се…

Изпълних желанието му и се почувствах някак виновен, че съм дал на този сломен човек единствената радост, която, изглежда, е останала в живота му.

— Слушай, Лотън, дойдох да те предупредя. Мисля, че бръкнах в гнездото на осите.

— Какво стана?

— Опитах се да намеря агентката, която се е обадила на Джак Дорси за проблема със серийния номер на банкнотата.

— Аха. Намери ли я?

— Не. Името й е Марта Геслер. Говори ли ти нещо?

Погледът му се плъзна по тавана, сякаш спомените му бяха там.