Майкъл Конъли - Законът на Бош

Върнах се във Вали и минах през прохода Сепулведа. Движението беше натоварено и стигнах до Мълхоланд Драйв чак след половин час. Излязох от магистралата и поех на запад по планинския хребет. Слънцето залязваше зад Малибу и оставяше светла диря в небето. Лъчите му се отразяваха в смога във Вали и го озаряваха в ярки оттенъци на оранжево, розово и пурпурно. Това ми беше нещо като награда, че се налага да дишам мръсния въздух всеки ден. Вечер небето ставаше светлооранжево, осеяно тук-там с ивици бяло. Бившата ми съпруга го наричаше „Крем със сметана“, докато се любуваше на залеза от задната тераса на къщата ни. Тя имаше определение за всичко и това често ме разсмиваше.

Споменът как Елинор седи на задната тераса изглеждаше далечен и спотаен в съвсем различен период на живота ми. Замислих се върху думите на Линдъл, че я е видял в Лас Вегас. Той знаеше, че питам за нея, макар да отрекох. Почти всеки ден решавах да отида там, да я намеря и да я помоля да ми даде втори шанс — по нейните условия. Вече нямах работа в Лос Анджелис, която да ме задържа. Можех да отида, където искам. Можех да отида при нея и да живеем заедно в града на греха. Тя щеше да запази свободата си да задоволява потребността си да играе покер в казината. И в края на деня можеше да се връща вкъщи при мен. Все щях Да си намеря някаква работа. За човек с моите умения винаги има нещо в Лас Вегас.

Веднъж си събрах багажа, хвърлих кашона на задната седалка на мерцедеса и стигнах чак до Ривърсайд, но изпитах познатите страхове и спрях. Изядох един хамбургер в „Ин енд Аут“ и се върнах вкъщи. Не си направих труда Да разопаковам нещата. Сложих кашона на пода в спалнята и извадих дрехите, защото щяха да ми трябват през следващите две седмици. Празният кашон остана там, готов за следващия път, когато решах да го напълня и да отида в Лас Вегас.

Страхът. Не можех да се отърся от него. Страх от отказ, от несподелена любов и от чувствата, още спотайващи се дълбоко в душата ми. Всичко това се смесваше, завладяваше ме и не ми позволяваше да предприема нищо. Парализираше ме. Ето защо си стоях вкъщи.

Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и да любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява.

Може би Рой Линдъл бе пронизан с куршум с името на Марта Геслер. Не знам. Знаех само, че Елинор Уиш е куршумът, предназначен за мен. Тя ме бе пронизвала многократно. Преди и след това имаше и други жени, но раната, оставена от нея, не зарасна. Още кървях и знаех, че винаги ще ме боли за Елинор. Така и трябваше да бъде, защото нещата в сърцето са неизброими.

Детективите в полицията на Лос Анджелис наричат щата Айдахо „Синия рай“, защото е крайната цел на мнозина от тях — работят по двайсет и пет години и после напускат. Чувал съм, че там имало цели квартали, населени с бивши ченгета от Лос Анджелис. Посредниците при продажбите на недвижими имоти от „Кьор д’Ален“ и „Сандпойнт“ пускат обяви в бюлетина на полицейския профсъюз. Във всеки брой.

Разбира се, някои ченгета предават значките си и отиват в Невада, за да се пекат на слънце в пустинята, и си намират почасова работа в казината. Други изчезват в Северна Калифорния — в затънтените гори на Хумболд Каунти има повече бивши ченгета от производители на марихуана, само че производителите не знаят това. Трети се отправят към Мексико. Там още има места, където с пенсия от полицията можеш да си позволиш ранчо с климатична инсталация и изглед към океана.

Но някои остават. Прекарали са съзнателния си живот в усилия да внесат разум и ред в обществото и просто не могат да си тръгнат. Така ти се отразява работата. Ограбва те от възможността да се радваш на постигнатото. Няма награда за свършеното.

Един от малцината ми познати, които се бяха отказали от значката, но не и от града, беше Бърнет Бигър. Бе служил в полицията на Лос Анджелис двайсет и пет години — втората половина от тях в Южното районно управление, отдел „Убийства“, после бе напуснал и бе започнал дребен бизнес заедно със сина си, близо до летището. „Професионална охрана Бигър и Бигър“ се намираше на Сепулведа, близо до Ла Тихера. Сградата беше безлична, а кабинетите — непретенциозни. Бизнесът на Бигър бе ориентиран предимно към осигуряване на охранителни системи и патрули на складовете около Летището. Последния път, когато разговарях с него — вероятно преди две години, той ми каза, че имал четириисет служители и бизнесът му вървял добре.