Майкъл Конъли - Законът на Бош

Отбих и спрях на Сан Висенте. Намирахме се на няколко преки от мястото, където Мерилин Монро бе погълнала фаталната доза сънотворни хапчета — един от незатихващите скандали и загадки в града.

— И после какво, Рей? Омръзна ми да си говоря сам.

Той кимна и ме погледна.

— Вътрешна сигурност, братко.

— Какво искаш да кажеш? Някой мисли, че всичко това е свързано с тероризма?

— Не знам какво мислят. Не съм посветен в тайните им. Но ми казаха да те затворя в онази стая, да запиша разговора и да изпратя касетата на деветия етаж.

— Деветия етаж…

Опитах се да разсъждавам. Съзнанието ми набързо анализира образите, замесени в случая — Анджела Бентън на плочките, четиримата стрелци, които размахват оръжия и стрелят, и как куршумът ми улучва единия и го поваля по гръб… Нищо не се вместваше в онова, което ми казваше Рой.

— Там се намира взводът ПАТ — рече Линдъл, изтръгвайки ме от спомените. — Те не си поплюват, Бош. Изпречиш ли се на пътя им, няма прошка. Няма дори да се замислят.

— Какво е ПАТ?

Знаех, че е някакво съкращение на отдел на ФБР. Всички правителствени агенции бяха много добри в измислянето на съкращения. Но ФБР бяха най-добрите.

— Противодействие срещу атаките на тероризма.

— Сигурно е съчинено в кабинета на шефа във Вашингтон. Много са мислили.

— Това е сбирщина от всички агенции — ние, тайните служби, Агенцията за борба с наркотиците — всички.

Реших, че последното „всички“ обхваща агенциите, които не обичат да съобщават имената си — Агенцията за национална сигурност, военното разузнаване, ЦРУ и така нататък по цялата азбука.

Край мерцедеса мина велосипедист и плесна силно страничното огледало. Линдъл подскочи. Човекът продължи да върти педалите, вдигна ръка и показа среден пръст. Осъзнах, че съм спрял на алея за велосипеди, и подкарах по улицата.

— Шибани велосипедисти! Мислят, че пътищата са техни — рече Линдъл. — Спри да му шибна един шамар.

Пренебрегнах желанието му и изпреварих велосипедиста.

— Не разбирам, Рой. Какво общо има деветият етаж с моето разследване?

— Първо, разследването вече не е твое. Второ, не знам. Те ми задават въпросите, не аз на тях.

— И кога започнаха да питат?

— Днес. Ти се обади, попита за Марти Геслер и каза, че изчезването й има нещо общо с обира на двата милиона. Нунес дойде и му казах да те повика. През това време започнах да проверявам. Оказа се, че случаят с обира на парите за филма е в компютъра ни. Отбелязан с флагче на ПАТ. Затова се обадих на шефовете на деветия етаж и попитах какво става. И две секунди по-късно ми натриха носа.

— Казали са ти да разбереш какво знам, после да ми затвориш устата и да ме отпратиш. А, и да ме запишеш, за да могат да ме чуят и да се уверят, че си добър агент и си направил, каквото са ти наредили.

— Нещо такова.

— Тогава защо ми позволи да прочета папката? И да я взема? Защо се мотаем с колата и разговаряме?

Линдъл се забави с отговора. Бяхме завили по Оушън Булевард в Санта Моника. Отново отбих от пътя и спрях до скалите с изглед към плажа и Тихия океан. Хоризонтът представляваше белезникава мъглявина отвъд морскосинята шир. Виенското колело на кея в Пасифик Парк не се въртеше и неоновите му светлини бяха угасени.

— Направих го, защото Марти Геслер ми беше приятелка.

— Да, това личеше от докладите в папката. Близка ли? — Намекът ми беше очевиден.

— Близка.

— Няма ли конфликт на интересите в това, че ти ръководиш разследването?

— Да речем, че връзката ми с нея стана известна едва след като разследването бе започнало. Направих всичко възможно, за да продължа да се занимавам със случая. Не че ми се отразяваше добре. Сега, след три години и нещо, още нямам представа какво се е случило с нея. И после изведнъж се обаждаш ти и ми казваш нещо абсолютно ново.

— Тогава не си ме излъгал. Никъде не е отбелязано, че тя е Разговаряла с Дорси за серийния номер на банкнотата.

— Не намерихме нищо. Но Марти държеше много неща в компютъра си и всичко е изчезнало. Сигурно е имало материали, на които не е направила копия. Знаеш, че правилото е да направиш копия на всичко всяка вечер, преди да се прибереш вкъщи, но никой не го спазва. Няма време.

Кимнах. Спомних си как беше. Събирах много информация, но разполагах с малко време, за да я обработя. Замислих се какво друго да попитам Линдъл, докато съм с него.

— Още не схващам нещо. Защо в стаята за разпити се държа по един начин, а сега се държиш по друг? Защо изобщо разговаряш с мен, Рой? Защо ми позволи да видя папката?