Майкъл Конъли - Хорът на забравените гласове

— Хари Бош!

Сепнат, Бош затвори тома и вдигна глава. На вратата на вътрешния офис стоеше капитан Гейб Норона.

— Господин капитан.

— Е, добре дошъл!

Норона енергично стисна ръката му.

— Радвам се, че пак съм тук.

— Виждам, че вече си готвиш домашното.

— Просто влизам в обстановката.

— Нова надежда за мъртвите. Хари Бош отново по дирите на убиеца.

Бош не отговори. Не знаеше дали капитанът не му се подиграва.

— Има една такава книга — поясни Норона.

— Ясно.

— Е, успех. Действай и ги прати зад решетките.

— Такива са и моите намерения.

Капитанът пак стисна ръката му, върна се в кабинета си и затвори вратата.

Това натрапване беше нарушило светостта на мига. Бош стана и започна да връща тежките томове по местата им. Когато свърши, излезе от офиса и тръгна към барчето.

Киз Райдър — почти беше преполовила следственото дело — взе чашата си направо от ръката му.

— Мерси. Имам нужда от нещо, за да не заспя.

— Да не искаш да кажеш, че това тук е скучно в сравнение с бумащината в кабинета на началника?

— Не. Просто цялото това наваксване, четенето. Трябва да научим материалите наизуст, за да сме готови за всички възможности.

Беше изписала почти цяла страница от бележника си. Бош не можеше да прочете бележките, но виждаше, че повечето редове свършват с въпросителен знак.

— Освен това сега напрягам други мускули — прибави Райдър. — Мускули, които не използвах на шестия етаж.

— Ясно. Може ли вече да започна и аз?

— Заповядай.

Тя разтвори пръстените на папката, извади петсантиметровия сноп листове, които вече беше прочела, и ги подаде на Бош, който тъкмо се настаняваше на своето бюро.

— Да ти се намира още един такъв бележник? — попита той. — Аз имам само едно тефтерче.

Райдър престорено въздъхна. Бош знаеше, че му играе театър и че е доволна, че пак работят заедно. През последните две години беше анализирала политически събития и сложни проблеми в кабинета на новия началник, това не бе истинска полицейска работа, за която всъщност я биваше. За разлика от работата в този отдел.

Тя побутна бележника към него и подметна:

— Сигурно ще ти трябва и химикалка, а?

— Не, ще се оправя.

И почна да чете документите. Беше готов за работа и нямаше нужда от кафе, за да се съсредоточи.

Първата страница от следствените материали представляваше цветна снимка в найлонов джоб с три дупки. Фотографията беше стар портрет от ученически годишник на привлекателно момиче с леко дръпнати очи, изумително зелени на шоколадовия фон на кожата. Имаше ситно на-къдрена кестенява коса с естествено руси кичури, отразили светкавицата на фотоапарата. Очите на момичето блестяха и усмивката му бе искрена. Усмивка, която показваше, че знае неща, които не са известни на никой друг. Бош си помисли, че не е хубавица. Още не. Чертите на лицето й сякаш некоординирано се състезаваха помежду си. Ала той знаеше, че тийнейджърската тромавост често се заглажда и по-късно се превръща в красота.

Само че за шестнайсетгодишната Ребека Верлорън нямаше да има по-късно. Хиляда деветстотин осемдесет и осма бе поел едната й година. Джакпотът идваше от нейното убийство.

Беки, както я наричали роднините и приятелите й, била единственото дете на Робърт и Мюриъл Верлорън. Мюриъл била домакиня, Робърт — главен готвач и собственик на популярния ресторант „Айланд Хауз Грил“ в Малибу. Живеели на Ред Меса У ей, пряка на Санта Сузана Пас Роуд в Чатсуърт, в северозападния ъгъл на Лос Анджелис. Задният двор на къщата им опирал в гористия склон на планината Оут, ограничаваща града откъм северозапад. Онова лято Беки тъкмо завършила с отличие първата си година в „Хилсайд“, частна гимназия в недалечния Портър Ранч. Майка й доброволно работела в училищния стол и често носела пилешко филе и други специалитети от ресторанта на мъжа си.

Сутринта на 6 юли 1988 г. Верлорън установили, че дъщеря им не си е вкъщи. Заварили задната врата отключена, макар да били убедени, че предишната вечер са я заключили. Предположили, че момичето е отишло да се поразходи, изчакали два часа, но Беки не се прибрала. Същия ден трябвало да отиде в ресторанта с баща си, за да поеме обедната смяна като помощник главна сервитьорка, и отдавна било време да тръгват за Малибу. Докато майка й звъняла на приятелките й с надеждата да я открие, баща й се изкачил по склона зад къщата. Когато се върнал, без да намери нито следа от нея, решили да се обадят в полицията.