Майкъл Конъли: Хорът на забравените гласове

— Чух, че имаме нещо като джакпот в един от нашите периоди — отбеляза Бош.

Стигаха му толкова приказки. Просто искаше да се заеме с нещо.

— Да, така е — потвърди Прат. — След малко ще стигнем и дотам. Нека първо довърша речта си. В края на краищата не ми се случва често да я произнасям. Накратко, тук се опитваме да приложим нова техника и методи към стари следствия. Техниката обикновено се състои от три неща. Имаме ДНК, пръстови отпечатъци и балистика. През последните десет години бяха постигнати феноменални успехи в сравнителния анализ и в трите области. Само че това управление никога не се е възползвало от тия успехи и не е продължавало старите следствия. В резултат имаме около две хиляди случая, в които взетите ДНК проби изобщо не са сравнявани. От хиляда деветстотин и шейсета имаме четири хиляди случая с пръстови отпечатъци, които никога не са пускани в компютър. Никъде — нито при нас, нито в министерството на правосъдието, нито във ФБР. Същото се отнася за балистиката. В повечето случаи доказателственият материал е запазен, обаче никой не му е обърнал внимание.

Бош поклати глава. Вече изпитваше гнева на всички роднини на жертвите от забравените с времето случаи, от безразличието и некадърността.

— Освен това ще видите, че методите тук са различни. Днешното ченге е много по-напред, отколкото, да речем, през хиляда деветстотин и шейсета или седемдесета. Даже хиляда деветстотин и осемдесета. Та даже преди да стигнете до веществените доказателства и да прегледате тия случаи, Ще видите неща, които сега ви се струват очевидни, обаче изобщо не са били такива за никого по време на убийството.

Прат кимна. Беше свършил речта си.

— А сега, джакпотът — каза той и побутна избелялото следствено дело към тях. — Поиграйте си с това случайче. Разплетете го и пратете някого в затвора.

Излязоха от кабинета на Прат. Решиха Бош да донесе следващото кафе, докато Райдър започне със следствените материали. И двамата трябваше да ги прочетат от кора до кора, за да добият представа за следствието в реда, в който са се развили събитията и в който са документирани.

Бош каза, че ще й даде голяма преднина — можела да изпие кафето си в барчето, просто защото му липсвала атмосферата на това място, а не самото кафе.

— Тогава сигурно ще имам няколко минути да отида до едното място — отвърна тя.

След като Райдър отиде до тоалетната, Бош взе страницата с годините, които им бяха определени, и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Излезе от стая 503, слезе с асансьора на третия етаж, мина през главното помещение на отдел „Грабежи и убийства“ и се запъти към кабинета на капитана.

Офисът беше разделен на две помещения. Едното беше кабинетче, а на другото му казваха „следствена зала“. В нея имаше продълговата заседателна маса, на която обсъждаха разследваните убийства, а стените от двете страни бяха покрити с лавици, заети от следствените дела за убийствата, извършени в града. В тези подвързани с кожа томове имаше данни за абсолютно всяко убийство в Лос Анджелис през последните над сто години. След разкриването на съответното престъпление информацията постъпваше в папките. Така управлението лесно можеше да установи кои следствия са приключени.

Бош прокара показалец по напуканите гръбчета на томовете. На тях пишеше просто „Убийства“ и годините. Първите папки се отнасяха за по няколко години, но към осемдесетте убийствата бяха станали толкова много, че всеки том съдържаше данни само за една година. Извършените през 1988-а убийства бяха включени в два тома. Изведнъж Бош разбра защо тази година е била възложена на тях с Райдър като нови членове на „Неприключени следствия“. Големият брой убийства в града определено щеше да означава и голям брой неприключени следствия.

Пръстът му стигна до папката, съдържаща следствията от 1972-ра, той я смъкна от лавицата и седна на масата. Прелисти папката: прехвърляше историите, чуваше гласовете. Откри старицата, която беше удавена във ваната. Следствието така и бе останало неприключено. Продължи нататък, през 1973-та и 1974-та, след това извади папката за 1966-а, 67-а и 68-а. Прочете за Чарлз Мансън и Робърт Кенеди. Прочете за хора, чиито имена никога не беше чувал. Имена, които им бяха отнети наред с всичко друго, което бяха имали или биха могли да имат.

Докато четеше тези дневници на градските ужаси, усети как го обзема позната енергия, как потича по вените му. Само час отново на работа и вече преследваше убиец. Нямаше значение преди колко време беше пролята кръвта. Убиецът се разхождаше на свобода и Бош вървеше по петите му. Като блудния син от притчата, той знаеше, че пак си е на мястото. Отново бе кръстен във водите на единствената истинска религия. Религията на детектива. И знаеше, че ще намери спасение в онези, които отдавна бяха загубени, че ще го открие в прашните библии, в които мъртвите бяха строени в редици и на всяка страница имаше призраци.