Майкъл Конъли - Ченгета

— Бихте ли влезли в офиса, господине?

— За какво?

— Просто влезте. Управителят би искал да размени няколко думи с вас.

Бош се поколеба, но през отворената врата можеше да види осветен офис. Зад бюрото седеше мъж в костюм. Детективът влезе вътре. Другият го последва и затвори вратата зад себе си.

Хари погледна към мъжа зад бюрото. Рус и мускулест. Не беше сигурен на кого да заложи, ако случайно човекът в смокинга и така нареченият управител се сбиеха. И двамата бяха горили.

— Току-що разговарях по телефона с Ранди в съблекалнята. Казва, че питаш за Тони Алайзо.

— Приказвах с Ронда.

— Добре, с Ронда, няма значение, майната му. Казал си й, в бил мъртъв.

Говореше с акцент от Средния Запад. Навярно от южната част на Чикаго, предположи Бош.

— Беше и все още е.

Русият кимна на мъжа в смокинга. За стотна от секундата той замахна и удари детектива по устата с опакото на дланта си. Бош се блъсна назад в стената и силно удари тила си. Преди главата му да се проясни, противникът му го завъртя с яйце към стената и го притисна към нея с цялата си тежест. Бош усети, че започва да го претърсва с ръце.

— Стига си се правил на задник — рече русият. — Защо приказваш с момичетата за Тони?

Преди Бош да успее да каже каквото и да е, ръцете, които го претърсваха, откриха пистолета.

— Въоръжен е — рече мъжът.

Детективът усети, че измъкват пистолета му от кобура. В устата му имаше вкус на кръв и чувстваше, че скоро ще кипне. Ръцете продължиха да го претърсват и откриха портфейла и белезниците му. Човекът ги хвърли върху бюрото пред русия, като продължаваше с една ръка да държи Бош залепен за стената. Като се напрягаше, той успя да види, че русият отваря портфейла му.

— Той е ченге, пусни го.

Ръката освободи врата му и Бош ядосано се дръпна от горилата.

— Лосанджелиско ченге — рече русият. — Йеронимус Бош. Като онзи художник, а? Рисувал е малко странни неща.

Бош само наблюдаваше как управителят му върна пистолета, белезниците и портфейла.

— Защо го накара да ме удари?

— Беше грешка. Виждаш ли, повечето ченгета като дойдат тук, се представят, казват ни какво искат и ние им помагаме, ако можем. А ти душеше наоколо, Йеронимус Бош. Трябва да пазим бизнеса си.

Той отвори едно от чекмеджетата, извади кутия с лейкопласт и я протегна към него.

— Устата ти кърви.

Бош взе цялата кутия.

— Значи онова, което си й казал, е вярно. Че Тони е мъртъв.

— Точно така. Добре ли го познаваше?

— Това е чудесно. Ти приемаш, че съм го познавал и въпросът ти съдържа това предположение. Чудесно.

— Тогава ми отговори.

— Беше редовен посетител тук. Винаги се опитваше да сваля момичетата. Казваше им, че ще ги уреди да играят в киното. Все същата стара история. Но, по дяволите, те продължават да се връзват. През последните две години Тони ми струваше три от най-хубавите ми момичета. Сега са в Лос Анджелис. След като ги отведе там и получи каквото искаше от тях, той ги остави на сухо. Но те никога няма да се научат.

— Защо си му позволявал да идва, щом ти е взимал момичетата?

— Харчеше тук много мангизи. Освен това във Вегас курвите никога не свършват. Никога.

Бош опита в друга посока.

— Ами в петък? Бил ли е тук?

— Не, мисля, че… а, да, да, беше. Мина за малко. Видях го хей там.

Той посочи с ръка към редицата видеомонитори, на които се виждаше всяко ъгълче на клуба и предният вход. Апаратурата не беше по-малко внушителна от онази, която му бе показал Ханк Майер в „Мираж“.

— Ти спомняш ли си да си го виждал, Гъси? — попита той мъжа в смокинга.

— Да, беше тук.

— Ето. Бил е тук.

— И само това? Просто дойде и си тръгна, така ли?

— Да, само това.

— Тогава защо си уволнил Лейла?

Русият присви устни за миг.

— Сега ми е ясно — рече той. — Ти си от онези типове, които имат навика да изплитат мрежа от думите и да хващат хората в нея.

— Може би.

— Е, тук няма кого да хванеш. Лейла беше последната курва на Тони, това е вярно, но вече я няма. Няма да се върне.

— Да. И какво се е случило с нея?

— Както си чул, уволних я. В събота вечерта.

— Защо?

— Заради многобройните й нарушения на правилата. Но всъщност това няма значение, защото не е твоя работа, нали?

— Как каза, че ти е името?

— Не съм ти казвал.

— Тогава имаш ли нещо против просто да ти викам задник, а?

— Хората тук ми викат Лъки. Предпочитам да ме наричаш така, моля.

— Естествено, ще те наричам така. Само ми кажи какво се е случило с Лейла.