Майкъл Конъли - Ченгета

— Да, от Тони.

— Е, тази вечер Лейла я няма, така че Тони няма да се появи, така ми се струва. Но ти можеш да дойдеш. Не е нужно той да е тук, за да си прекараш добре.

— Чудесно, Ронда. Ще се опитам да намина.

Бош затвори телефона. Той извади бележника от джоба си и записа името на заведението, в което току-що беше позвънил, как се стига до него и имената на Ронда и Лейла. После подчерта второто име.

— Какво откри? — попита Райдър.

— Следа във Вегас.

Той й разказа за разговора и забележката за жената на име Лейла. Райдър се съгласи, че следата трябва да се провери, после продължи да претърсва шкафа. Бош се зае с бюрото. Първо огледа плота, след това пристъпи към чекмеджетата.

— Хей, Чъки? — каза той.

Облегнал се на вратата със скръстени пред себе си ръце, Мичъм вдигна вежди.

— Той не е имал телефонен секретар. Ами когато секретарката я е нямало? Къде са му оставяли съобщения, на те-лефонистката или в някаква телефонна служба?

— Хм, не, по войсмейла.

— Значи Алайзо е имал войсмейл? Как да вляза в него?

— Ами трябва да имаш кода му. Трицифрен е. Свързваш се с компютъра, набираш кода и си получаваш съобщенията.

— А как да науча кода му?

— Не можеш. Всеки сам си го програмира.

— Няма ли главен код, чрез който да вляза?

— Не. Системата не е чак толкова сложна, Бош.

Детективът отново извади бележника си и потърси рождената дата на Алайзо.

— Какъв е номерът на войсмейла? — попита той.

Мичъм му го даде и Бош се свърза с компютъра. След сигнала набра 721, но кодът не беше приет. Той забарабани с пръсти по бюрото и се замисли. Опита цифрите, отговарящи на буквите ТНА, и един компютърен глас му каза, че има четири съобщения.

— Киз, чуй това — рече Бош.

Той включи високоговорителя и затвори слушалката. Докато слушаше, детективът си водеше бележки, но първите три съобщения бяха от хора, които докладваха по техническите въпроси, свързани с бъдещето заснемане на филм, с наема на апаратура и разходите. След всяко от тях електронен глас съобщаваше по кое време в петък са били получени.

Четвъртото съобщение накара Бош да се наведе напред и да наостри уши. Гласът принадлежеше на млада жена, която като че ли плачеше.

— Хей, Тон, аз съм. Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Вече едва се сдържам да не ти телефонирам вкъщи. Трябваш ми. Онова копеле Лъки казва, че съм уволнена. При това без причина. Просто иска да го вкара на Мо-дести. Толкова съм… Не искам да ми се налага да работя в „Паломино“ или на което и да е от онези други места. В „Градината“. Забрави за това. Искам да дойда в Лос Андже-лис. Да съм при теб. Обади ми се.

Електронният глас ги информира, че съобщението е получено в 16:00 ч. в неделя — много след смъртта на Тони Алайзо. Жената не бе оставила името си. Очевидно беше сигурна, че Тони ще я познае. Бош се зачуди дали не е същата, за която бе споменала Ронда — Лейла. Той погледна към Рай-дър и тя само сви рамене. Знаеха прекалено малко, за да преценят значението на съобщението.

Бош седна на стола зад бюрото и се замисли над положението. После отвори едно от чекмеджетата, но не започна да го претърсва. Погледът му се плъзна нагоре по стената вдясно от него и се зарея из снимките на усмихнатия Тони Алайзо, който позираше с различни звезди. Някои от тях бяха оставили посвещения върху снимките, но трудно можеха да се разчетат. Детективът се загледа в своя целулоиден двойник Дан Лейси, но не успя да прочете думите, надраскани отдолу. На снимката върху бюрото на Алайзо имаше висока чаша с емблемата на „Арчуей“, пълна с химикалки и моливи.

Бош свали снимката от стената и повика Мичъм.

— Някой е влизал тук — рече той.

— За какво говориш?

— Кога са изпразнили кошчето за боклук навън?

— Откъде да зная, по дяволите. Какво…

— Онази наблюдателна камера на покрива, колко време пазите лентите?

Мичъм се поколеба за миг, но после отговори:

— Изхвърляме ги всяка седмица. Върху сегашната лента са заснети последните седем дни. Тя е бавна, десет кадъра в минута.

— Да идем да погледнем.

Бош се върна вкъщи едва в четири часа. До уговорената среща с Едгар и Райдър за закуска в седем и половина му оставаха три часа за сън, но кафето и покаченият адреналин не му позволиха дори да затвори очи.

В къщата се разнасяше киселият дъх на прясна боя и той отвори плъзгащите се врати към задната веранда, за да пропусне вътре хладния нощен въздух. После се загледа към „Къхюнга пас“ под него и към профучаващите по холивудската скоростна магистрала автомобили. Винаги се бе удивлявал, че по пътя постоянно има коли, независимо по кое време. В Лос Анджелис движението никога не спираше.