Майкъл Конъли - Ченгета

Тя се приближи и притисна десния си палец върху плаката. После вдигна ръка и я погледна.

— Няма мастило.

— Да, наистина. Добре е, че тези плаки не цапат. Започнахме да ги използваме едва преди няколко години.

— Онзи отпечатък от якето женски ли е?

Той я погледна и за миг погледите им се срещнаха.

— Няма как да сме съвсем сигурни, докато не го идентифицираме.

Когато прибираше листа и плаката обратно в куфарчето си, Бош забеляза пликчето със стимулантите. Детективът го извади и й го показа.

— Знаете ли какво е това?

Жената присви очи и отрицателно поклати глава.

— Амилнитратни стимуланти. Някои хора ги използват, за да подобрят сексуалното си представяне и за да подсилят удоволствието. Знаете ли дали съпругът ви е използвал такива?

— В него ли ги открихте?

— Г-жо Алайзо, предпочитам просто да отговаряте на въпросите ми. Зная, че е трудно, но още не съм в състояние да ви кажа някои неща. Ще ви ги съобщя, когато мога. Обещавам.

— Не, не използваше… с мен.

— Съжалявам, че се налага да разговаряме за толкова лични неща, но искаме да заловим престъпника. Искаме го и ние, и вие. Да продължим. Съпругът ви е бил десетина-дванайсет години по-възрастен от вас. — Тук той прояви снизхождение. — Имаше ли някакви сексуални проблеми? Възможно ли е да е използвал стимуланти без ваше знание?

Вероника Алайзо се обърна и отново седна на стола си.

— Няма откъде да зная.

Сега бе ред на Бош да присвие очи. Какво се опитваше да каже? Мълчанието му даде резултат. Тя отговори преди да се наложи да я попита, но сега гледаше право към Райдър. Неизреченият смисъл на погледай беше, че една жена би могла да се отнесе със съчувствие към нея.

— Не съм имала… предполагам, че в такива случаи се казва сексуални връзки. Ние със съпруга ми… не сме го правили почти от две години.

Бош кимна и сведе поглед към бележника си. Страницата беше празна, но не можеше да се насили да запише последната информация пред очите й. Той затвори бележника и го остави настрани.

— Искате да ме попитате защо, нали?

Той просто я погледна. Когато му отговори, на лицето и в гласа й се долавяше предизвикателност.

— Беше загубил интерес.

— Сигурна ли сте?

— Каза ми го в лицето.

Бош кимна.

— Г-жо Алайзо, съжалявам за смъртта на съпруга ви. Извинявам се за натрапването и за личните въпроси. Страхувам се обаче, че с напредването на разследването ще се наложи пак да се срещаме.

— Разбирам.

— Искам да ви задам още един въпрос.

— Да, слушам ви.

— Съпругът ви имаше ли домашен кабинет?

— Да.

— Можем ли да му хвърлим един бърз поглед?

Тя се изправи и детективите я последваха по втория коридор към кабинета. Двамата влязоха в стаята и Бош се огледа. Помещението бе малко. Вътре имаше бюро и два канцеларски шкафа. Върху масичка на колелца пред покритата с лавици стена беше поставен телевизор. Половината от лавиците бяха запълнени с книги, а по останалите бяха натрупани сценарии, чиито заглавия бяха написани по краищата на страниците с флуоресцентни флумастри. В ъгъла бе облегната чанта за голф.

Бош се приближи до бюрото и го огледа. По плота нямаше нито едно петънце. Детективът го заобиколи и видя от другата му страна две чекмеджета. Отвори ги и откри, че едното е празно, а в другото имаше няколко папки. Бързо ги прелисти. Очевидно съдържаха лична финансова и данъчна документация. Той затвори чекмеджетата и реши, че претърсването на кабинета навярно може да почака.

— Късно е — каза Бош. — Сега не е времето. Искам обаче да разберете, че разследвания като това често имат много насоки. Но трябва да проверим всичко. Ще се наложи утре да дойдем и да прегледаме вещите на съпруга ви. Вероятно ще вземем с нас много от тях. Ще имаме заповед за обиск, така че всичко ще е напълно законно.

— Да. Разбира се. Но не мога ли просто да ви разреша да вземете всичко, каквото ви трябва?

— Можете, но така ще е по-добре. Имам предвид чекови книжки, сведения за банкови сметки, известия за кредитни карти, застраховки, всичко. Навярно ще се нуждаем и от сведенията за банковата ви сметка за домакинството.

— Разбирам. По кое време ще дойдете?

— Още не зная. Ще ви известим предварително. Или аз, или някой друг. Знаете ли дали съпругът ви е оставил завещание?

— Да. И двамата направихме завещания. Те са в нашия адвокат.

— Преди колко време беше това?

— Завещанията ли? А, отдавна. Преди години.

— Утре сутрин бих искал да телефонирате на адвоката си и да му кажете, че ще ни трябва копие от завещанието. Ще можете ли да го направите?