Майкъл Конъли - Ченгета

— Ами тези сценаристи, как възприемат всичко това?

— Зле. Сейнт Джон се опитваше да откупи сценариите си.

— Смятате ли, че е бил в състояние да убие съпруга ви?

— Не. Попитахте ме с какво се е занимавал Тони и аз ви казах. Ако ме питате кой би го убил, не мога да ви отговоря.

Бош надраска няколко реда в бележника си.

— Споменахте, че когато е ходел в Лас Вегас, се е срещал с инвеститори — каза Райдър.

— Да.

— Знаете ли точно с кого?

— Предполагам, с кретените от Айова. Хора, които би успял да убеди да инвестират във филми. Ще се изненадате колко много глупаци се нахвърлят на шанса да участват в холивудски филм. А Тони беше добър търговец. Можеше да направи така, че някой боклук с бюджет от два милиона да звучи, сякаш е продължение на „Отнесени от вихъра“. Успя да убеди мен.

— Как?

— Веднъж ме убеди да участвам в един от филмите му. Така се запознахме. Накара ме да повярвам, че ще съм новата Джейн Фонда. Нали разбирате, секси и в същото време интелигентна. Ставаше дума за истински филм. Само дето режисьорът беше наркоман, сценаристът не можеше да пише, а резултатът беше толкова лош, че изобщо не стигна до разпространителите. С това кариерата ми свърши, а Тони никога повече не направи нещо сериозно. Прекара остатъка от живота си в производство на видео боклуци.

Бош погледна към високия таван и после към картините и мебелите.

— Но като че ли се е справил доста успешно — каза той.

— Да, така е — потвърди тя. — Предполагам, че за това трябва да благодарим на онези хора от Айова.

В гласа й прозвучаха силни горчиви нотки. Бош сведе очи към бележника си, просто за да извърне поглед от нея.

— Много приказвах — рече Вероника Алайзо. — Трябва да пийна малко вода. Вие искате ли нещо?

— Само вода, моля — отвърна Бош. — Няма да се задържим още много.

— Детектив Райдър?

— За мен нищо, благодаря.

— Веднага се връщам.

Докато я нямаше, Бош се изправи и започна да разглежда дневната по начин, който предполагаше, че това всъщност не го интересува. Не каза нищо на Райдър. Когато се върна с две чаши ледена вода, Вероника Алайзо го завари да стои до една от страничните маси и да разглежда стъклена фигура на гола жена.

— Искам да ви задам само още няколко въпроса за миналата седмица — рече детективът.

— Разбира се.

Той отпи от чашата си и остана прав.

— Какъв багаж носеше със себе си в Лас Вегас съпругът ви?

— Само чантата си с лични вещи.

— Как изглеждаше тя?

— Беше чанта за носене през рамо, нали знаете. Зелена, с кафява кожена гарнитура и ремък. Имаше табелка с името му.

— Носеше ли със себе си куфарче или нещо за работа?

— Да, носеше куфарчето си. От онези алуминиевите. Нали знаете, те са леки, но не могат да се счупят. Багажът му липсва ли?

— Не сме сигурни. Знаете ли къде държеше ключа от куфарчето си?

— На връзката с ключовете си. Заедно с ключовете за колата.

Нито в ролса, нито в дрехите на Алайзо бяха открили ключове за колата. Бош разбираше, че престъпникът може да ги е взел, за да отвори куфарчето. Той остави чашата си до фигурата и отново погледна към нея. После записа в бележника си описанието на куфарчето и чантата.

— Съпругът ви носеше ли венчална халка?

— Не. Но носеше скъп часовник. Ролекс. Аз му го подарих.

— Часовникът беше на ръката му.

— О-о!

Детективът вдигна поглед от бележника си.

— Спомняте ли си как беше облечен съпругът ви в четвъртък сутринта? Когато го видяхте за последен път?

— Хм, обикновени дрехи… хм, носеше бели панталони, синя за и спортното си яке.

— Черно кожено спортно яке ли?

— Да.

— Г-жо Алайзо, спомняте ли си дали го прегърнахте и целунахте на раздяла?

Това като че ли я обърка и Бош незабавно съжали за начина, по който бе формулирал въпроса си.

— Извинете ме. Исках да кажа, че открихме по якето му отпечатъци от пръсти. На рамото. И ако сте го докоснали там, когато е тръгвал, това обяснява нещата.

Известно време тя не отвърна нищо и детективът си помисли, че жената най-после ще се разплаче. Но вместо това Вероника Алайзо каза:

— Възможно е, но не си спомням… Струва ми се, че не съм го докосвала.

Бош отвори куфарчето си и потърси плаката за взимане на отпечатъци. Откри я в едно от джобчетата. Приличаше на Диапозитив, но имаше две прозрачни плоскости с мастило по между им. Човек можеше да притисне палеца си върху едната страна и той щеше да се отпечата върху листа от другата.

— Искам да взема отпечатък от палеца ви, за да го сравним с този от якето. Ако не сте го докосвали там, за нас това ложе да се окаже сериозна следа.