Майкъл Конъли - Ченгета

— Добре, Арти, ще те оставя на мира.

— И когато идваш, позвъни. Недей да влизаш направо. Трябва да променим тази комбинация.

Последните му думи бяха отправени по-скоро към самия него, отколкото към Бош.

Бош излезе и взе асансьора, за да слезе долу и да изпуши една цигара навън. Трябваше да отиде чак на тротоара, защото правилникът на управлението вече не позволяваше да стоиш и да пушиш пред вратата на центъра „Паркър“. Толкова много от работещите там полицаи бяха пушачи, че често пред главния вход на сградата се събираше тълпа и нагоре постоянно се издигаха сини кълба дим. Началникът смяташе, че това е грозно, и заповяда, ако някой излиза навън да пуши, да напуска територията на управлението. Сега тротоарът по ул. „Лос Анджелис“ често приличаше на момент от профсъюзна акция — пълен с полицаи, някои дори в униформи, които се разхождаха насам-натам пред сградата. Липсваха им единствено лозунги. Носеше се слух, че началникът на полицията се е консултирал с градската прокуратура, за да види дали не може да забрани пушенето и по тротоара, но му отговорили, че той е извън границите на неговия контрол.

Докато палеше втора цигара от първата, Бош видя, че от стъклената врата на управлението лениво се появява огромната фигура на специален агент Рой Линдъл. Когато излезе на тротоара, той зави наляво и се насочи към федералния съд. Идваше право към него. Линдъл го забеляза едва когато се приближи на няколко метра разстояние. Това го сепна.

— Какво има? Мен ли чакаш?

— Не, пуша цигара, Линдъл. Какво правиш?

— Не е твоя работа.

Той понечи да отмине, но Бош го спря със следващите си думи.

— Добре ли си поговорихте с Частейн?

— Виж, Бош, помолиха ме да намина и да дам показания. Така и направих. Казах истината.

— Проблемът е, че ти не знаеш истината.

— Зная, че намери онзи пистолет и че аз не съм го оставял там. Това е истината.

— Поне част от нея.

— Е, това е единствената част, която ми е известна, и точно това му казах. А сега всичко хубаво.

Той си тръгна и Бош се обърна, за да го проследи с поглед. После отново го спря.

— На вас може да ви стига и само част от истината. Но не и на мен.

Линдъл се завъртя и се върна при него.

— Какво трябва да означава това?

— Можеш и сам да се сетиш.

— Не, ти ми кажи.

— Всички ние бяхме използвани, Линдъл. И имам намерение да разбера от кого. Когато открия, непременно ще ти съобщя.

— Виж, Бош, случаят вече не е твой. Ние работим по него и ти по-добре стой настрана, по дяволите.

— Да бе, естествено, че работите по него — саркастично отвърна Хари. — Сигурен съм, че ще пробиете паважа от тъпчене на едно място.

— Няма такова нещо, Бош. Случаят ни интересува.

— Отговори ми на един въпрос, Линдъл.

— Какъв?

— Докато си действал под прикритие, Тони Алайзо водил ли е жена си там?

Линдъл замълча за миг, докато обмисляше дали да отговори. Накрая поклати глава.

— Нито веднъж — отвърна той. — Винаги казваше, че не можела да понася Лас Вегас. Предполагам, че е имала прекалено неприятни спомени.

Бош се опита да остане спокоен.

— Спомени от Вегас ли?

Линдъл се усмихна.

— За човек, който се предполага, че знае всички отговори, ти не знаеш много, нали, Бош? Тони се е запознал с нея в клуба преди двайсетина години. Много преди да се появя аз. Била танцьорка и той й казал, че ще я направи кинозвезда. Същата история, която използваше докрая. Само че предполагам, че след нея е поумнял и се е научил да не се жени за всяка от тях.

— Тя познавала ли е Джоуи Маркс?

— Нали беше само един въпрос? Вече станаха три, Бош.

— Познавала ли го е?

— Не зная.

— Как се е казвала тогава?

— И това не зная. Довиждане, Бош.

Той се обърна и се отдалечи. Хари запрати цигарата си на улицата и тръгна обратно към стъкления дом. Няколко минути по-късно, след като позвъни на вратата на лабораторията на ОНИ, Бош отново завари Донован на бюрото му. Криминологът взе тънка папка и му я подаде.

— Копията са тук — каза той. — Същите, които пратих и в бюрото. Освен това направих копие на негатива, после преснех новия негатив и го извадих в черно-бяло, за да става за сравнение. И го увеличих в реална големина.

Бош не разбра онова, което току-що беше чул, освен последната част. Той отвори папката. Вътре имаше два листа копирна хартия с черно-белите отпечатъци. И двата бяха частични отпечатъци от една и съща дясна обувка. Но между тях имаше почти цял отпечатък. Донован се изправи и погледна към отворената папка. Той посочи към едно от копията — отпечатък от пета. Но линията прекъсваше.