Майкъл Конъли - Ченгета

Частейн монотонно и усърдно четеше предварително подготвените си въпроси от голям бележник и Бош бавно и внимателно отговаряше с колкото е възможно по-малко думи. Това бе игра. Детективът я беше играл и преди. През петнайсетте минути, които имаше преди да започнат, Дзейн го бе посъветвал как да се държи. Като опитен защитник, той изобщо не попита директно Хари дали наистина е подхвърлил пистолета. Всъщност не го интересуваше. Той просто възприемаше ОВР като враг, като група от лоши ченгета с една-единствена цел — да победят добрите. Дзейн беше представител на старата школа, според която всички полицаи непременно бяха добри, и макар че понякога работата им ги правеше лоши, те не трябваше да бъдат преследвани от своите.

В продължение на половин час всичко вървеше както обикновено. Но после Частейн му отправи неочакван въпрос.

— Детектив Бош, познавате ли жена на име Елиънър Уиш? Дзейн протегна ръка пред Бош, за да му попречи да отговори.

— Какви са тези глупости, Частейн?

— С кого си приказвал, Частейн? — добави Бош.

— Чакай малко, Хари — рече Дзейн. — Не казвай нищо. Накъде биеш, Частейн?

— Заповедта на началника е съвсем ясна. Разследвам поведението на Бош по време на случая. Що се отнася до това с кого съм разговарял или откъде съм получил информацията си, засега това не ви интересува.

— Предполага се, че разследваш така нареченото подхвърляне на пистолет, за което всички знаят, че е пълна измислица. И ние сме тук, за да отговаряме само на въпроси, свързани с него.

— Искате ли пак да прочетете заповедта на началника? Тя е пределно ясна.

Дзейн го изгледа за миг.

— Дай ни пет минути да обсъдим въпроса. Защо не идеш да се поразходиш?

Частейн се изправи и изключи касетофона. Когато стигна до вратата, той се обърна и ги погледна с усмивка.

— Този път ви хванах и двамата. Няма да се измъкнеш пак, Бош. И Дзейн, мисля, че не можеш винаги да побеждаваш, нали?

— Ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен, лицемерен задник такъв. Махай се оттук и ни остави сами.

Когато Частейн излезе, Дзейн се наведе да погледне касетофона, за да се увери, че е изключен. После се изправи и провери термостата на стената, за да види дали не е скрит подслушвател. Убедил се, че разговорът им ще остане между тях, той се върна на мястото си и попита Бош за Елиънър Уиш. Детективът му разказа за срещите си с нея през последните няколко дни, но не спомена за отвличането и за последвалото й признание.

— Някое от ченгетата в Метро трябва да му е казало, че живееш с нея — рече Дзейн. — Той не знае нищо друго и просто напипва в тъмното. Ако си признаеш, това му стига. Но най-много да получиш мъмрене. Стига да не знае нещо повече. Ако обаче излъжеш и кажеш, че не си бил с нея, докато всъщност си бил, и той успее да го докаже, ще загазиш. Затова моят съвет е да му кажеш, че я познаваш и че си бил с нея. Зарежи го, това не е нищо. Кажи му, че си приключил с нея и ако той не знае нещо повече, ще си остане с пръст в устата.

— Не съм сигурен.

— В какво?

— Дали съм приключил с нея.

— Ами тогава не му казвай нищо по въпроса, освен ако не те попита. Тогава сам ще прецениш. Готов ли си?

Бош кимна и Дзейн отвори вратата. Частейн седеше на едно бюро отпред.

— Къде си бе, Частейн? — подигра го защитникът. — Откога те чакаме?

Частейн не отговори. Той влезе в стаята, включи касетофона и продължи разпита.

— Да, познавам Елиънър Уиш — каза Бош. — Да, през последните няколко дни съм бил с нея.

— Колко пъти?

— Не зная точно. Една-две нощи.

— Докато сте водили разследването ли?

— Не докато съм го водил. През нощта, след като бях свършил със служебните си задължения. Не всички работим денонощно като теб, Частейн.

Бош му се усмихна без капчица хумор.

— Тя беше ли свидетел по случая? — попита Частейн с глас, който показваше колко е шокиран от факта, че Бош е преся-кал границата.

— Отначало си мислех, че може да е така. След като я открих и разговарях с нея, съвсем бързо разбрах, че не е.

— Но все пак отначало сте се срещали с нея в качеството си на детектив, водещ разследването.

— Точно така.

Частейн продължително се консултира с бележника си, преди да зададе следващия въпрос.

— Тази жена — говоря за осъдената престъпничка Елиънър Уиш — продължава ли да живее в дома ви в момента?

Бош почувства, че в гърлото му се надига ярост. Намесата в личния му живот и тонът на Частейн го вбесяваха. С мъка успя да запази спокойствие.

— Не зная — отвърна той.