Майкъл Конъли - Блудна луна

По бузите й се стичаха сълзи. Тя притискаше побелелите си юмруци към гърдите си. Полицайката се опитваше да я успокои, а колегата й говореше по радиостанцията си. Каси разбра, че е прекалено късно.

Тримата погледнаха към улицата и поршето — тътенът на двигателя беше привлякъл вниманието им.

След секунда двамата полицаи отново се заеха с работата си. Но очите на Линда Шоу не се откъсваха от Каси Блак. Двете никога не се бяха срещали. Навремето, в затвора, Каси не бе искала да вижда хората, които щяха да осиновят детето й.

Но в краткия миг, в който погледите им се срещнаха, тя усети, че помежду им преминава нещо. Бяха свързани на онази ледена плоскост, където се крият най-ужасните майчински страхове. В измъчените очи на Линда Шоу Каси видя, че не е възможно някой да обича дъщеря й повече.

Каси първа извърна поглед и подмина къщата. Можеше да продължи по Лукаут Маунтин Роуд до Сънсет Плаза и после да се върне в града по друг път. Така и щеше да направи.

И после щеше да иде там, където поискаше Карч. Щяха да изиграят играта според неговите правила.

Пустинното небе беше синьо-черно, въздухът — студен и ободряващ. Карч обичаше пустинята нощем. Обичаше покоя й и спомените, които му навяваше тя. Харесваше му дори докато шофираше със сто и петдесет километра в час. Пустинята му вдъхваше спокойствие. Докато градът му отнемаше всичко.

Намираше се по средата на пътя между Прим и Лас Вегас и сиянието на неоните в далечината осветяваше хоризонта като пожар. По магистралата нямаше друго движение. Той погледна часовника на таблото. Наближаваше осем. Реши, че е време да позвъни на Грималди, за да го хване преди да си е тръгнал за вкъщи. Включи лампичката на тавана и отново провери момиченцето. То лежеше на задната седалка и спеше. Дори само видът му го караше да се прозява. Не бе спал от трийсет и шест часа.

Карч разтърси глава и допи на една глътка шварцкафето. Беше го купил още в Барстоу и отдавна бе изстинало. Остави стиропорената чашка на подставката на таблото и извади клетъчния телефон от сакото си. Набра номера на Грималди и изключи лампата. Отговориха му незабавно.

— Да?

Носеше се висока глъчка. Приказваха и викаха хора, чуваше се пляскане с ръце. Очевидно директорът се намираше на наблюдателния си пост.

— Винсънт, искам да отидеш при компютъра си.

— Къде се губиш, по дяволите? Звъня ти на пейджъра още от…

— Опитвам се да ти върна парите. Сега би ли…

— Не ме интересува дали се опитваш, а дали си ги открил. Едното не означава нищо без другото.

Карч поклати глава. Искаше му се да изкрещи в телефона, но знаеше, че ще събуди хлапето.

— Още малко, Винсънт — спокойно отвърна той. — Но за да ги взема, ще ми трябва помощ. Сега би ли проверил една стая?

— Разбира се, че ще я проверя. Изчакай докато повикам някой да ме замести.

Линкълнът бързо се приближаваше към Лас Вегас. След пет минути Грималди отново вдигна слушалката. Този път не се чуваше друг шум — директорът явно бе в кабинета си.

— Двайсетият етаж. Две хиляди и едно. Като космическата одисея.

— Я чакай. Това е…

— Зная. Свободна ли е?

— В момента проверявам… Да, тази нощ е свободна.

— Добре, Винсънт. Сега я резервирай на името Джейн Дейвис. Имаш ли нещо за писане? Ще ти дам номер на кредитна карта.

Карч извади паспортите от джоба си и откачи от кламера картата на „Америкън Експрес“. Включи лампата и прочете номера й.

— Записах го — каза Грималди. — Нещо друго?

Тонът му накара Джак да се усмихне. Грималди беше прекалено нетърпелив. Карч знаеше, че вече командва парада. Номерът беше да запази това положение до края. През следващите десетина минути той очерта плана си, като на два пъти хвърли поглед през рамо, за да се увери, че момиченцето продължава да спи. Докато говореше, линкълнът мина покрай надписа „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЛАС ВЕГАС“, който се издигаше на границите на града от четири десетилетия. Вече се виждаха неоновите реклами на хотелите. Грималди постоянно го прекъсваше с въпроси и съмнения и настроението на Джак се развали.

— Убеден ли си, че ще се получи? — попита директорът.

— Наричат го „синхрон“, Винсънт — ядосано отвърна Карч. — Някога да си чувал тази дума? Всичко ще си дойде на мястото и ще си получиш парите. Нали това искаш?

— Да, Джак, точно това искам.

— Добре тогава. Няма да е зле да побързаш. Почти стигнах.

Той затвори и остави телефона на дясната седалка. Отново погледна към детето и видя, че все още спи. Изключи лампата и в този момент телефонът иззвъня. Карч бързо го грабна и го отвори.