Майкъл Конъли - Блудна луна

— Не съм малка. И не трябва да ходя с непознати.

Джак мислено се наруга и пак погледна към вратата. Все още бе чисто.

— Зная, че не си малка. Просто така се казва. И освен това не съм непознат. Искам да кажа, че с теб се виждаме за пръв път, но с татко ти сме приятели. Защо иначе ще ме избере да те взема за празника?

За последен път вдигна очи към вратата. Знаеше, че се е забавил. Зелената светлина вече ставаше червена.

— Както и да е, татко ти наистина иска да си в службата, за да…

Карч се изправи и протегна ръце над оградата.

— … можеш да извикаш „Изненада!“, когато дойде майка ти.

Той я хвана под мишниците и я повдигна. Знаеше, че е най-важно да я накара да запази тишина, докато вземе трийсетината метра до колата. После нямаше значение. Джак се обърна и бързо закрачи към линкълна.

— А мама? — боязливо попита детето.

— Шшт, шшт — отвърна той. — Не трябва да научи за това, миличка. Иначе няма да е изненада.

Стигна до автомобила, отвори задната врата и настани момиченцето вътре. После се метна зад волана. Беше успял. Потегли обратно по Лукаут Маунтин Роуд.

— На празника ще има ли танци? — попита Джоди.

Джак нагласи огледалото така, че да може да я наблюдава. В този момент се разнесе писък. Прозорците бяха вдигнати и източникът му не можеше да се определи. Той завъртя обратно огледалото и видя, че жената е на улицата на петдесетина метра зад тях. Гледаше след отдалечаващия се линкълн и притискаше с юмруци слепоочията си. Карч бързо натисна бутона на радиото.

После отново погледна в огледалото. Жената крещеше, но песента заглушаваше виковете й. Разказваше се за ангел, който шепнел в нечие ухо.

Той се замисли. Съмняваше се, че от това разстояние жената е успяла да види номера на колата, но трябваше да намери спокойно място, където да върне оригиналните.

Джак си спомни, че момиченцето му е задало въпрос, завъртя огледалото и погледна към него.

— Какво казваш?

— На тържеството за мама ще има ли танци?

— Естествено, малката, ще има много танци.

— Не съм малка.

— Да бе. Ама на кой му пука?

— Тук е полицията, какво обичате?

— Чуйте ме, имате ранен полицай. Ранен полицай!

Тя даде адреса на „Селма“ и обясни къде да открият Телма Кибъл. Освен това описа раната и каза да пратят линейка.

— В момента записвам информацията в компютъра. Как е името ви, моля?

— Просто пратете линейката.

Каси прекъсна връзката и незабавно натисна бутона за преизбиране. Отначало даваше заето, но после й отговориха.

— Тук е полицията, какво обичате?

В първия момент си помисли, че е същата телефонистка.

— Какво обичате?

— Не беше.

— Един мъж отвлича момиченце. Трябва да пратите някого.

— Какъв е адресът, госпожо?

Каси погледна часовника на таблото. Три и петнайсет. Знаеше наизуст разписанието на Джоди Шоу и че винаги я взимат от „Уъндърланд“ в три. Ако Карч още не я бе отвлякъл, щеше да го направи при къщата. Тя даде на телефонистката адреса на Лукаут Маунтин Роуд.

— Побързайте! Моля ви!

И отново изключи. На „Холиуд“ и „Лоръл Каниън“ хвана зелен светофар и продължи в каньона. Разбираше, че навярно е по-близо от патрулните коли. Трябваше да реши какво да прави, ако стигне първа.

Платното стана еднолентово и Каси изведнъж се оказа приклещена зад стар форд.

— Хайде! — извика тя и натисна клаксона. — Давай! Давай!

Мъжът в автомобила пред нея я гледаше в огледалото си. Каси му махна да отбие вдясно, но той просто й показа среден пръст и като че ли нарочно още повече намали скоростта. На следващия завой тя го изпревари — опасна маневра, която накара идващата отсреща кола рязко да свие настрани. Шофьорът й и мъжът от форда гневно надуха клаксоните си. Каси подаде ръка през прозореца и показа среден пръст. После настъпи газта.

Излезе на Лукаут Маунтин Роуд и продължи нагоре. Когато минаваше покрай „Уъндърланд“, видя, че в училищния двор все още има деца и улицата е претъпкана с паркирани автомобили. Не си направи труда да търси Джоди. Знаеше разписанието й. Или вече си беше вкъщи, или при Карч.

На последния завой преди дома на семейство Шоу сър-Цето й бясно затуптя. На улицата видя полицейска кола с включена лампа. Надяваше се, че е там заради нейното повикване, но инстинктът и подсказваше, че не е възможно. Откакто се бе обадила, бяха изтекли само три минути.

Когато наближи, Каси намали скоростта. На моравата до дъсчената ограда стояха двама полицаи, мъж и жена. И Линда Шоу. Лицето й беше толкова измъчено и зачервено, че Каси едва я позна. Линда Шоу — жената, отгледала детето й.