Майкъл Конъли - Блудна луна

— За дъщеря ти. Той… взе снимката й.

Каси отскочи като ужилена и уплашено се втренчи в надзорничката. После погледна калъфката, сякаш вътре имаше бомба, която всеки момент щеше да избухне. Грабна я и изсипа съдържанието й на пода. Взе единия от албумите — онзи, който наричаше „училищният албум“ — и го разтвори. Първата снимка липсваше. Написаните с черен маркер върху пластмасовия прозорец думи смразиха сърцето й.

НИКАКВИ ЧЕНГЕТА

702-881-8787

Разбираше какво означава това.

— Върви…

Каси откъсна очи от албума.

— Върви… при нея…

Тя дълго гледа Кибъл, после кимна, скочи и се втурна навън. Взе със себе си само албума с телефонния номер.

Линкълнът на Карч следваше отдалеч бялото волво комби, потеглило от училище „Уъндърланд“. Както очакваше, то не отиде далеч. Продължи по Лукаут Маунтин Роуд почти до върха на хълма, после зави по отбивката към една отдалечена от пътя къща, построена в стила на двайсетте години. Джак намали и когато се изравни с нея, видя жената и момиченцето с раничката да вървят към входната врата. Той продължи и на следващата пряка направи обратен завой. Върна се по улицата и спря до тротоара срещу къщата, пред която беше паркирано волвото. Жената и детето вече бяха влезли вътре.

Карч забеляза табелата на агенцията за недвижими имоти и по-малкия надпис, съобщаващ, че къщата е продадена. Поредната част от загадката намираше отговора си. Ако бе имал възможност да я попита, Касиди Блак щеше да му отговори, че всичко е започнало с тази табела.

— Ето ни и нас — каза той.

Напоследък често го правеше — коментираше на глас, когато наоколо нямаше никого. Но това не го безпокоеше. Предаваше се по наследство. Някога беше слушал от спалнята си как баща му си говори пред огледалото в съседната стая. Правеше го, докато упражняваше фокуси с монети и карти. Винаги казваше, че в неговото изкуство бъбренето било също толкова важно, колкото и движенията на ръцете. Думите също можели да са част от илюзията.

Джак чу вик и погледна към къщата. Момиченцето се бе преоблякло и сега носеше дънков гащеризон и тениска с дълги ръкави. То риташе шарена топка из двора и викаше нещо. Жената стоеше на прага и го наблюдаваше. Карч зачака и накрая тя се скри вътре. Очевидно смяташе, че на двора е безопасно.

Той си погледна часовника. Искаше да види кога жената ще излезе отново да погледне детето. Трябваше да получи представа за интервалите, за да знае с колко време разполага. Докато чакаше, пак се замисли за Касиди Блак. Скоро щеше да държи козовете на играта, която играеха. И последната дума щеше да е негова.

Жената се появи след шест минути. През това време Карч броеше и автомобилите по пътя. Бяха минали само три. Не можеше да предвиди движението, но предполагаше, че ще има две-три минути.

Той взе от седалката доклада от „Ренесънс Инвестигейшънс“ и отново прочете името. После слезе от колата, пресече улицата и в движение огледа съседните къщи за свидетели. Не забеляза никого. Имаше зелена светлина. Можеше да пристъпи към изпълнението на плана си.

Когато се приближи на няколко крачки от дъсчената ограда, момиченцето вдигна очи от топката си. Не каза нищо. Просто спря да си играе и го загледа.

— Как си? — попита Карч. — Ти си Джоди Шоу, нали? Детето хвърли поглед към къщата, не видя майка си на прага и отново се обърна към Джак.

— Ти си, нали?

Джоди кимна и Карч се приближи до оградата. Дъртееше ръцете си напъхани в джобовете.

— И аз така си помислих. Виждаш ли, татко ти ме прати от службата да те взема за тържеството изненада.

— Какво е „тържество изненада“?

Той извади ръце от джобовете си и клекна, за да е на нейната височина. Жената не се виждаше, но той знаеше, че трябва да побърза. Завъртя глава и се огледа. Никой. Не минаваха автомобили. Все още имаше зелена светлина.

— Тържеството, което, подготвя за майка ти. Не иска тя да научи. Но ще е адски забавно. Там ще са много от приятелите ти и даже ще има фокусник.

Карч протегна ръка към дясното й ухо и като че ли извади от въздуха монета. Когато измъкна дланта си от джоба, държеше монетата между средния и безимения си пръст. Момиченцето изненадано се усмихна.

— Ами от тази страна? — каза той и извади от другото й ухо втора монета. Усмивката на детето стана още по-широка.

— Как го направи?

— Ако ти кажа, ще трябва да… хм, ами, ако дойдеш с мен при татко ти, обещавам да те науча на този фокус. Какво ще кажеш, Джоди? Той ни чака, малката.