Майкъл Конъли - Блудна луна

После извади от чекмеджето дебел албум с мека кожена подвързия. Предполагаше, че ще открие още снимки на Макс Фрилинг, но го очакваше изненада. Вътре имаше фотографии на момиченце, почти всички направени отдалеч и на едно и също място — училищен двор.

Джак го прелисти. На една от снимките момиченцето играеше баскетбол. На стената на сградата зад игрището се четеше надписът „Уъндърланд“.

Той затвори албума и взе друг, също изцяло посветен на детето, само че снимано в предния двор на къща. Последните няколко фотографии не бяха поставени в пластмасовите прозорци и бяха от Дисниленд. На една от тях то прегръщаше Мики Маус.

Карч си спомни нещо и бръкна в джоба на сакото си. Извади двата паспорта и отвори горния. Същото момиченце. Джоди Дейвис.

Прибра паспортите и пусна албума на пода. Внезапно отделните спомени и новата информация се сляха и запълниха липсващите части от мозайката. Сега разбираше отговора на въпрос, който го беше измъчвал цели шест години. Усети, че се освобождава от нещо — не непременно от бреме, а от някакво присъствие. От призрак.

В главата му започна да се оформя идея как да се добере до парите и до Каси Блак. Той затвори горното чекмедже и издърпа долното. Тук нямаше толкова много неща — сешоар, който изглеждаше съвсем нов, и няколко стари писма от женския затвор „Хай Дезърт“. Прегледа едно от тях и видя, че е от бивша съкилийничка на Каси, някоя си Литиша Гранвил. Карч ги хвърли в кошчето и извади сешоара. Под кутията лежеше кафеникав плик, поставен с лицето надолу.

Той го взе. Беше адресиран до Касиди Блак в „Хай Дезърт“. Пращаха го от „Ренесънс Инвестигейшънс“, Парадайз Роуд, Лас Вегас. Познаваше тази детективска агенция, средно голяма, с пет-шест служители. Бяха му конкуренти в издирването на изчезнали хора. Карч отвори плика и извади измачкан лист. Тъкмо се канеше да го прочете, когато откъм вратата зад него се разнесе вик.

— Не мърдай, копеле гадно!

Джак пусна доклада на пода и вдигна ръце. После бавно завъртя глава. Точно на прага на спалнята стоеше огромна чернокожа жена, заела поза, на която обучаваха курсантите във всички американски полицейски академии. Раздалечени крака, равномерно разпределена тежест, пистолетът, протегнат напред с две ръце, лактите леко свити и прибрани. На шията й висеше полицейска карта. Не му приличаше на ченге, но насочената към него деветмилиметрова „Берета“ не търпеше никакви спорове.

— По-спокойно — каза той. — Не съм престъпник.

Откакто научи за случилото се в магазина, Каси Блак се чувстваше като в някакъв нереален свят, нямащ нищо общо с живота й. Дълбоко в душата си съзнаваше, че това е инстинктивна защитна реакция, която й позволяваше да продължи.

Застанала в задния двор на Лио, тя гледаше към засъхналата кръв по острото парче стъкло, стърчащо от рамката на плъзгащата се врата. Дори само това потвърждаваше думите на Карч. Вече знаеше, че Лио е мъртъв. Ако влезеше в къщата, щеше да открие трупа му. И никога нямаше да може да изтрие тази гледка от паметта си.

Каси сведе очи към почистващата машина, която стоеше неподвижна на дъното, но бързо ги върна към стъклото. Разбираше, че трябва да се увери. Накрая се реши и тръгна към вратата. И веднага видя тялото му на пода в кабинета. Префучалият по магистралата зад къщата камион заглуши ужасения звук, който неволно се изтръгна от гърлото й. Тя прекрачи стъклото и влезе вътре.

Трупът на Лио беше проснат по гръб до вратата. Навсякъде имаше кръв. На лицето му бе застинала ако не усмивка, поне доволно изражение. Каси приклекна до него и докосна студената му кожа.

— О, Лио — промълви тя. — Какво направих?

От очите й бликнаха сълзи. Помъчи се да ги спре като стисна клепачи и сви ръцете си в юмруци.

После се опита да направи оглед на тялото и стаята, както навярно би постъпил детектив. Искаше да знае какво се е случило. Лио беше издържал, иначе Карч нямаше да търси парите при нея. Каси проследи кървавите дири по плочките на пода и разбра. Лио го беше направил. Бе се довлякъл до стъклото. Заради нея.

— Лио…

Тя отново затвори очи и отпусна глава върху неподвижните му гърди.

— Знаех си, че трябва да избягаме.

Внезапно я изпълни решителност. Щеше да изчезне. Съзнаваше, че постъпва егоистично, но ако се провалеше, благородната саможертва на Лио щеше да отиде напразно. На това се беше надявал накрая. Ето какво означаваше усмивката му. И тя щеше да оправдае надеждите му.