Майкъл Конъли - Блудна луна

— Мамка му!

Взе „Зиг Зауъра“ от задната седалка, седна зад волана и завъртя ключа. Нищо. Опита още няколко пъти, но чуваше само глухо изщракване.

— Мамка му!

Натисна вратата, но не успя да я отвори. Ударът в Дървото очевидно беше блокирал системите на автомобила. Понечи отново да се надигне от седалката и в този Момент забеляза малкия черен портфейл в кутията за Дискове на таблото. Пресегна се и го взе. Вътре бе шофьорската книжка на Каси. Джак погледна снимката, после прочете адреса. Живееше на „Селма“ в Холивуд.

— Виж какво намерих! — извика Карч. — Още не си спечелила, миличка!

Той свали заглушителя на пистолета и стреля във въздуха, просто за да й даде да разбере, че не се е избавила от него.

Някъде отдолу се носеше музика и Каси се насочи натам. Накрая излезе от гората и се озова пред паркинга на холивудския амфитеатър. Продължи към „Хайланд“ и оттам се спусна до „Сънсет“.

Трябваха й двайсет минути, за да се върне в магазина. Когато наближи, видя на входа на паркинга два черно-бели полицейски автомобила. Пред залата имаше необозначена кола с полицейска лампа на таблото. До нея беше спряла линейка, но задните й врати бяха затворени.

Наоколо стояха много хора, сред които повечето от продавачите и техниците от сервиза. Тя отиде при Били Миън, който смаяно зяпаше към залата.

— Какво се е случило, Били?

Той я погледна и очите му се разшириха.

— О, слава Богу! Мислех си, че си била вътре с тях. Къде беше?

Каси се поколеба, после реши да излъже.

— Отидох да се поразходя. С кого да съм била?

Миън постави длани на раменете й и се наведе към нея, като че ли се готвеше да й съобщи лоша новина.

— Имало обир. Някой накарал Рей и Кони да легнат на пода в офиса й и ги застрелял.

Каси вдигна ръце към лицето си и сподави вика си.

— После откраднал сребристото кабрио. Решихме, че те е взел за заложничка. Радвам се, че си добре.

Тя само кимна. Рей Моралес бе пазил в тайна от всички, че е лежала в затвора. Ако го знаеха, колегите й навярно незабавно щяха да съобщят на полицията. Може би тъкмо на това разчиташе Карч.

Внезапно й прималя. Каси се опря на Миън и седна на тротоара. Опита се да проумее какво се е случило и заключи, че Карч трябва да е застрелял Рей и Кони, защото не е имал фалшива шофьорска книжка на името на Лайнкфорд. А не можеше да остави документ с истинското си име.

— Добре ли си, Каси?

— Просто не мога да повярвам… наистина ли са мъртви?

— Да, и двамата. Видях ги преди да пристигне полицията. Ужасно!

Каси се наведе и повърна в канала. После избърса устата си с длан.

— Каси! — извика Миън. — Ще ида да повикам някой от санитарите.

— Не, няма нужда. Добре съм. Просто… бедният Рей. Само се опитваше да помогне.

— Какво искаш да кажеш?

Тя осъзна, че е изрекла мислите си на глас.

— Беше толкова мил човек. И Кони. Щели са да му дадат ключовете и парите. Защо му е трябвало да ги убива?

— Знам. Абсурдно е. Между другото, видяла ли си някого?

— Не, защо?

— Говориш за убиеца така, сякаш знаеш, че е бил мъж.

— Не, просто така ми се стори логично. В момента в главата ми е пълен хаос.

— Разбирам те. И аз не мога да повярвам, че наистина се е случило.

Каси седеше на тротоара, скрила лицето си в шепи. Изпитваше непреодолимо чувство на вина. Знаеше, че трябва да се махне от това място и никога повече да не се връща.

Тя събра сили и се изправи.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Миън.

— Да. Добре съм. Благодаря, Били.

— Може би трябва да съобщиш на полицията, че си тук.

— Добре, ще им кажа. Всъщност би ли могъл да го направиш вместо мен? Не ми се иска да влизам вътре.

— Разбира се, Каси. Веднага отивам.

Тя го изчака да се отдалечи, после тръгна по тротоара към улицата, която минаваше зад магазина и водеше към Паркинга. Сребристото порше, което Рей й позволяваше Да използва, бе там. Само че ключовете й бяха останали в раницата в офиса. Тя отвори вратата и натисна лоста за багажника. Извади подвързаното в кожа ръководство за поддържане на автомобила, затвори капака и седна зад волана. В книжлето имаше пластмасов резервен ключ. Каси запали и бавно потегли към магистрала 101. По лицето й се стичаха сълзи.

Докато минаваше покрай магазина, Карч гледаше през прозореца на таксито. Не го интересуваха полицейските и репортерски коли. Очите му шареха из тълпата по тротоара. Надяваше се да види Касиди Блак, но знаеше, че е закъснял. Мобифонът му не работеше сред хълмовете и трябваше да излезе пеш на „Мълхоланд“, за да отиде до отбивката над холивудския амфитеатър, където беше видял телефонен автомат. Това му отне близо час. Таксито пристигна след още двайсет минути.