Майкъл Конъли - Блудна луна

Палц бе на трийсетина метра от него и тичаше отдясно наляво. Краката му вдигаха облаци пясък и прах. Джак прибра заглушителя в джоба на сакото си и спря. Разкрачи се, вдигна пистолета с две ръце и проследи пътя на Джърси. Внимателно се прицели, стреля и отпусна оръжието. Палц размаха ръце и се строполи по очи на пясъка. Знаеше, че го е улучил в гърба, може би дори в гръбначния стълб. Зачака да види дали ще се раздвижи. След секунди раненият зарита с крака и се претърколи. Но очевидно не можеше да се изправи.

Карч потърси гилзата и я вдигна. Все още пареше. Той я прибра в джоба си, върна се при линкълна и отвори багажника. Свали си сакото, остави го върху бронята и си облече торбест черен гащеризон, предназначен за работа нощем.

После извади лопатата и се запъти към Палц. В средата на гърба му имаше кърваво петно. Цялото му лице беше в пясък и пръст. По устните и зъбите му също имаше кръв. Това означаваше, че куршумът е пронизал белия му дроб. Дишаше учестено и дрезгаво. Не се опитваше да говори.

— Добре, достатъчно — каза Карч, наведе се и притисна дулото на пистолета под лявото му ухо. С другата си ръка хвана лопатата и постави работната й част така, че да го скрие от струята кръв. После стреля и Палц се отпусна неподвижно. Гилзата изтрака в лопатата и падна на пясъка. Карч я вдигна и я прибра при другата в джоба си.

Сложи оръжието в кобура и вдигна поглед към небето. Не обичаше да го прави денем. Не само защото трябваше да се пържи под слънцето в този черен гащеризон. Понякога „Маккарън“ се задръстваше и докато чакаха разрешение за кацане, самолетите кръжаха ниско над района.

Въпреки всичко започна да копае, като се надяваше, че това няма да се случи, и се чудеше дали по някакво съвпадение лопатата му няма да удари в кост, която отдавна лежи в земята.

Карч стоеше пред огледалото и си наместваше вратовръзката, когато пейджърът му сигнализира. Изписаният на дисплея номер беше на Винсънт Грималди. Карч закачи пейджъра на колана си и донагласи връзката си. Нямаше намерение да телефонира на директора. Лично щеше да отиде при него, за да му съобщи за откритията си.

Когато свърши с вратовръзката, отиде при бюрото и се зае с оръжията си. Прибра „Зиг Зауъра“ в кобура и закопча ремъка. После взе малката „Берета“, която се побираше в дланта му. Отново се завъртя към огледалото и свободно отпусна ръце. Направи няколко движения, като криеше „Беретата“ от поглед. „Дясната ръка на Давид-помисли си той. — Дясната ръка на Давид.“

Като жестикулираше с наглед празните си ръце, сякаш разговаряше с някого, Карч внезапно насочваше пистолета към огледалото. След като свърши с това упражнение, прибра миниатюрното оръжие в черния копринен магьоснически джоб, който бе накарал да му пришият от вътрешната страна на пояса на панталона му-на всичките му панталони. После протегна ръце напред и ги сключи като за молитва. Поклони се и отстъпи назад от огледалото. Край на представлението.

По пътя за гаража се отби в кухнята, извади от шкафа един стъклен буркан, отвъртя капачката и пусна двете гилзи при другите, после вдигна буркана и го погледна. Гилзите стигаха почти до половината. Джак го разклати и се заслуша в дрънченето. Накрая го върна на мястото му и взе кутия корнфлейкс. Цял ден не бе слагал нищо в уста, а и физическото усилие в пустинята го беше изтощило. Започна да яде корнфлейкса с шепи направо от кутията.

След това влезе в гаража, който използваше за кабинет, и седна зад бюрото. Заради характера на работата си нямаше нужда от офис в бизнессграда, както повечето частни детективи. Негова специалност бяха изчезвания-та. Плащаше петстотин долара месечно на двама детективи от отдел „Изчезнали лица“ в полицейското управление в Метро, за да му пращат клиенти. Полицията не можеше да направи нищо до четирийсет и осем часа след изчезването. Тази практика беше възприета, защото повечето хора се скриваха нарочно и често след ден-два се появяваха сами. В Лас Вегас обикновено се случваше така. Хората идваха на почивка или на някакъв конгрес и се развихряха в град без никакви задръжки. Тръгваха със стриптийзьорки и проститутки, изгубваха парите си и бяха прекалено засрамени, за да се приберат вкъщи, или пък спечелваха много пари и не искаха да се приберат вкъщи. Имаше безброй причини и затова полицията прилагаше тактика на изчакване.

Но този четирийсет и осем часов период и основанията за него не успокояваха засегнатите и понякога истерични близки на изчезналите. Тук се намесваха Карч и другите частни детективи. Ченгетата от Метро, на които плащаше, даваха на близките името и номера му.