Майкъл Конъли - Блудна луна

Излезе през южния изход и скоро вече вървеше по алеята към „Фламинго“. Когато стигна в известното, многократно разширявано и ремонтирано казино, осъзна, че му трябват пари. Ядоса се, че не е поискал от Грималди средства за текущи разходи, и си помисли дали да не се върне, но знаеше, че забавянето ще вбеси директора. Затова се огледа, откри един банкомат и изтегли максималната сума от триста долара, която позволяваше сметката му. Дон Канън обикновено му взимаше петстотин, но и триста щяха да свършат работа. Канън нямаше да му направи проблем. Парите излязоха в стодоларови банкноти, за разлика от всеки друг автомат извън казината. Карч ги сгъна на две, за да може лесно да ги пъхне в ръката на Дон, и ги стисна в дясната си ръка. Това му напомни за ръцете на Микеланджело. Учителят. Представи си свободно отпуснатата дясна ръка на Давид. Или дланта на Нощта в гробницата на Лоренцо де Медичи. Като млад, баща му беше ходил в Италия, за да изучава ръцете на Учителя. Синът нямаше нужда да си прави този труд. В магазина в „Сизърс Палис“ имаше копие на Микеланджеловия Давид.

Той отиде при телефоните, вдигна слушалката на вътрешния и поиска да го свържат с Дон Канън. Отговори му друг човек, който попита кой се обажда. Наложи се да чака повече от минута. Карч се замисли какво да каже. Канън бе началник смяна в залата на охраната. Бяха се запознали преди пет години по време на издирване на изчезнал човек и оттогава Дон с готовност му помагаше. Разбира се, не безплатно. През дванайсетте години, откакто работеше тук, Джак си беше създал връзки като Канън в почти всички казина. За разлика от отношенията му с Грималди, те бяха съвсем законни. Но сега виждаше начин да се изтръгне от примката на Винсънт.

— Джак Карч? — разнесе се в слушалката дрезгав глас.

— Здрасти, Дон. Как я караш?

— Горе-долу. Какво мога да направя за теб?

— Работя по един случай и имам нужда от твоите камери.

— Искаш малко електронна магия, а? Какъв е случаят?

— Нищо особено. Проститутка обрала един тип от „Дезърт Ин“. Той се свърза с мен, защото не иска да се раз-чува, нали разбираш. Никакви ченгета, нищо официално. Но курвата му гепила часовника и пръстена, които имали сантиментална стойност. Нали знаеш, посвещения и прочее глупости. Не може да ги замени бързо, а ако утре се върнел в Мемфис без тях, нямало как да обясни липсата им на жена си.

— Ясно. Какво общо има всичко това с „Фламинго“?

— Мисля, че проститутката е паркирала във вашия гараж — онзи срещу „Ковъл“. Моят човек се срещнал с нея снощи в бара в „Бъгси“, после взели такси до неговия хотел. Обрала го след като заспал. Проследих я от казиното на „Дезърт Ин“ до улицата и предполагам, че е тръгнала за насам. Някъде към четири сутринта.

— Казваш „насам“. Тук ли си в момента?

— Във фоайето съм.

— Защо не ми каза? Идвай.

Той затвори преди Карч да успее да му отговори. Карч влезе в асансьора и натисна бутона за втория етаж. По пътя извади носната си кърпичка, смачка я на топка и я напъха в джоба на гърдите си така, че да не се вижда, но да го държи отворен. После потърси дребни и намери монети от по двайсет и пет и десет цента. Бяха от последната емисия и още лъщяха. Джак се наведе и ги натика в обувките си. Надяваше се, че Канън не го следи с камерата в асансьора.

Когато излезе, тръгна наляво към входа на залата на охраната и натисна звънеца. След пет секунди вратата се отвори.

Дон Канън бе едър як тъмнокос мъж с брада и очила. Най-вероятно отначало го бяха взели на работа именно заради ръста му, но през годините го бяха повишили и сега виждаше казиното само на екраните в залата. Както винаги, двамата се ръкуваха и сгънатите банкноти незабелязано смениха собственика си. Подобно на повечето хотели в Лас Вегас, „Фламинго“ не позволяваше служителите му да взимат възнаграждение за незаконни разследвания. Карч обаче знаеше стойността на бакшиша — следващия път стоманената врата отново щеше да е отворена за него.

— Днес съм малко поолекнал — тихо каза Джак. — По-късно ще се оправим, става ли?

— Няма проблем. Докато идваше, заредих чипа от четири часа. Влизай.

Канън прибра парите в джоба си и го въведе в залата, която много приличаше на тази в „Клеопатра“. Служителите седяха пред редици сложни пултове, плъзгаха очи от екран на екран и тракаха на клавиатурите, за да манипулират ъглите и увеличението на камерите. Наблюдаваха всичко, но най-вече парите. Всичко се свеждаше до парите.

Канън се качи на подиума в дъното на помещението. От това място началник-смяната можеше едновременно да следи и хората, и мониторите.