Петър Копанов: Цветът на бога

Третият етап на Золотовата одисея започна в понеделник, 4 май. Дотогава вестта за смъртта на Лазар Мойсеевич се беше разнесла както в неофициалния кръг от негови приятели и бизнеспартньори, така и в предприятието, в което работеше. На всичкото отгоре смъртният акт пристигна на работното му място още преди той да е дошъл на работа. Лазар Мойсеевич беше ерген, живееше в самостоятелна къща, родителите му бяха починали, нямаше братя и сестри и съвсем естествено никой не разбра, че всъщност си е жив и здрав и просто два дни си почива от махмурлука у дома. Той самият имаше само бегли спомени за случката в ресторанта и никакви за другата случка в моргата. Когато се събуди в леглото си не помнеше как се е прибрал, но това не го разтревожи особено, тъй като всичко си беше наред — беше заключил външната врата, съблякъл се, измил се, завил се и заспал като бебе. Само едно нещо не му даваше мира — грамадното черно лице, силно, твърдо, сякаш издялано от абанос, обрамчено от ярка светлина, което запълваше цялото му съзнание — откъде се беше взело, Лазар Мойсеевич така и не можеше да си обясни. Накрая махна с ръка и реши, че просто е прекалил с пиенето. Когато пристигна на работа в понеделник, в личен състав тъкмо започваха да оформят документите за освобождаването му от длъжност поради смърт. Ефектът от появяването му беше страшен. Малко са нещата, които наистина могат да развълнуват съветския човек, но появата на официално обявен мъртвец само половин час след като е пристигнал смъртния му акт дойде в повече дори и за тези свикнали на всякакви превратности и творчески простотии хора. Отделно оставаше въпросът, че в никакви закони и правилници не се регламентираше случай като Золотовия. Казано накратко, цялата скапана съветска бюрократична машина блокира. Началникът на личния състав прехвърли случая на директора на завода, той пък на секретаря на градския комитет на Партията, той пък го прати на секретаря на областния комитет и така нататък все нагоре по бюрократичната йерархия. И никой не знаеше какво да прави. И никой не желаеше да поеме отговорност за решаване на случая. И прехвърляше топката на следвашата „шапка“. Само че тази бюрократична машина е много тромава. Докато документите по случая „Золотов“ стигнат до секретаря на Обкома, минаха 15 дни. През това време хорската мълва разнесе случката из цяла Украйна, та и извън нея, като я преиначи до неузнаваемост, макар че тя и така си беше достатъчно шантава. Та какво по-необикновено нещо от възкръснал мъртвец! Нали най-важният момент от историята на самия Христос е именно неговото възкресение! Накрая съвсем закономерно случаят стигна до ушите на разузнавателните служби по света. И те съвсем естествено реагираха. Най-пъргава се оказа тайната служба на Ватикана — може би защото беше и най-заинтересована, а и в Западна Украйна католичеството е водеща религия и Ватикана има доста помощници. Първо беше приверено какво точно е станало и кой е този евреин Золотов. След като се увериха, че той наистина е умрял в петък, 1 май 1986 година, и е изчезнал от болницата след издаден смъртен акт, като е уплашил до смърт дежурния санитар, агентите накрая решиха, че това може би е някакво повторение на събитията отпреди две хиляди години и че Бог отново е пратил свой пратеник на Земята. Пък на всичко отгоре беше и евреин — и Исус също е бил евреин. Знае ли човек — неведоми са пътищата господни… Затова бързо беше решено този човек да бъде намерен и откаран направо при папата за проверка. Самото му намиране не беше проблем — Лазар Мойсеевич не се криеше, отначало всеки ден си ходеше на работа, сякаш нищо не се е случило и търпеливо чакаше случаят му да бъде решен. Началникът на личен състав и директорът на завода се видяха в чудо, докато го накарат да излезе в платен отпуск до уреждане на въпроса. Все пак по-добре е мъртвецът да бъде в отпуск, отколкото всеки ден да се мотае в счетоводството и да дава повод за приказки. Така де — тая социалистическа система толкова се е скапала, че даже мъртвите трябва да ходят на работа.

И така Лазар Мосеевич излезе в безсрочен платен отпуск, докато отново стане официално жив, и се прибра в къщи в края на работната седмица. След 5 дни през нощта беше отвлечен от дома си, като никой нищо не разбра и не усети, тъй като, както вече споменахме, той живееше сам в отделна къща, останала още от дядо му. След още три дни Лазар Мойсеевич се озова във Ватикана, на разпит пред самия папа. По време на пътуването си нашият герой най-после започна да си дава сметка какво всъщност му се е случило, а и онзи странен образ от абанос в ярко сияние съвсем не беше изчезнал. Затова когато започнаха да го разпитват в присъствието на папата, той вече имаше съответната нагласа за отговори. Тъй като възкресението е въпрос от изключителна важност за католическата църква, а и тя е изключително предпазлива по отношение на всякакви чудеса, Лазар Мойсеевич беше предварително обработен, в смисъл че му беше бит „серумът на истината“, основна съставка на който е натриевият амитал. Освен това той беше омотан в детектори, свързани към най-съвременен вариант на полиграфа, или детектора на лъжата. Цял куп техници и лекари внимателно наблюдаваха както човека, така и показанията на приборите, за да уловят дори най-малкия признак на съмнение в лъжа. След предварителния тест за настройка на Лазар Мойсеевич бяха зададени основните въпроси, които вълнуваха папата и кардиналите около него. Бил ли е „оттатък“? Да! Видял ли е Дева Мария? Не! А Спасителя Христос? Не! Сигурен ли е? Да! А какво е видял? Бога! Нещо друго? Нищо! Последваха въпроси към техниците и лекарите дали някъде е имало признаци на лъжа в отговорите на разпитвания. Нямаше такива. И така цялото църковно ръководство изпадна в шок — оказа се, че на оня свят няма нито Дева Мария, нито дори Христос! Цялата църковна доктрина отиваше по дяволите, а ако нещата се разчуеха, и цялата църква щеше да я последва! Значи над половин милиард души вярваха в една голяма лъжа! И папата, и кардиналите се изплашиха не на шега и се оттеглиха, за да умуват какво да правят с този случай. През това време Лазар Мойсеевич Золотов беше настанен в едно далечно имение, собственост на църквата. Бяха му осигурени всички удобства, докато се реши какво да се прави с него.