Алън Кол - Стен

— Основна поза. Не така. Скапаняк! Забивката винаги минава през цялото ти тяло. Малко над кръста. Ето, така вече си готов за всякаква защита.

— Ами нож?

— Сега забиваш… ножа ще можеш да му го ръгнеш на двайсет и пет сантима над оная работа на типа, дет ще ти го извади. Дай сега. Едно — завърти наляво и нагоре. Забиваш право нагоре, после надолу. Влез му… О, не. Не и не! Забивката трябва да стигне до врата му. Не те карам да танцуваш с него бе, момче. Хайде пак.

Час преди новата смяна на екрана светна надписът ЗАДАЧА ИЗПЪЛНЕНА. Стен се зае внимателно да прочисти вътрешността на цеха с неутрализатор.

— Сега си в кръчма. Един чупи бутилка. Идва към теб. Кво ще направиш?

— Ще го сритам.

— Не. Не, и не, и не! Така само ще пострадаш. Хвърляш нещо по него. Квото и да е. Отпуснал е ръцете си, значи хвърляш в лицето му. Вдига шишето — сръгай го с някой стол в ташаците. Е, добре. Улучил си го. Отстъпва. Кво правиш?

— Ритам го. В капачката на коляното. Влизам му, ако успея да доближа. Удар във врата.

— Е, добре. Той пада. И кво?

— Завирам шишето в лицето му.

— Стен, започвам да се гордея с теб. Сега потренирай до началото на смяната. Следващия път ще ти покажа какво да правиш, ако ти си с нож.

Стен отключи секретното резе на капака на работния кът и вдигна сечивото.

Негово. За пръв път в живота си разполагаше с вещ, която не бе заел или взел на изплащане от Компанията. Това, че цената й надвишаваше годишните доходи на един богат търговец и че машинните техники за изработката й бяха изразходвали енергия, колкото за цял увеселителен купол, я правеше още по-сладка.

Държеше в дебелите ръкавици на защитния си скафандър тънка кама. Дръжката бе пригодена съвършено за пръстите му — за да я обгърнат в смъртоносна хватка на борец с нож, за какъвто го беше обучил дребничкият мъж.

Нямаше предпазител, само извивка между дръжката и острието — то беше дълго петнайсет сантиметра и завършваше с остър като игла връх. Целият нож беше дълъг двайсет и два сантиметра и широк два и половина.

Беше може би най-смъртоносното хладно оръжие, създавано от човек. Кристалът беше наточен като косъм, в острието едва петнайсет молекули, а тежестта на самото оръжие беше достатъчна, за да осигури налягане, способно да разреже дори диамант.

Стен затъкна ножа в един от празните джобове на работния си костюм. Вече разполагаше с канията.

Беше му я направил Хайт.

Двамата със Стен се бяха скрили в един неизползван участък с нормална атмосфера. Хайт му беше бил упойка. А после се бе заловил за работа.

Канията бе скрита в самата ръка на Стен, под лакътя. С нелегално внесените си микрохирургични инструменти Хайт бе отлепил част от кожата на Стен, беше присадил вътре жива тъкан от пласткожа, след което бе закрепил с медицински цимент U-образната сгъвка, която Стен вече бе изработил от специална сплав. Тя щеше да пази острието на ножа от допир с каквото и да било — включително и със самата сгъвка.

Един от мускулите на китката бе прекаран през канията, така че да задържа ножа вътре. След което Хайт постави отново дермиса и епидермиса върху хирургическите модификации и ги слепи.

Докато зарасне, трябваше да минат няколко цикъла. Но Хайт остана доволен, че пласткожата не раздразва раната и кожата върху канията зараства бързо.

Сигналният звънец в скафандъра на Стен забръмча за края на смяната. Той затвори работилницата и тръгна към люка.

Никой не знаеше какво точно е направил Хайт, за да го натикат в Екзотичната секция. Знаеше се, че е бил лекар в експедицията на някакъв новооткрит свят. Знаеше се освен това, че по някаква неизвестна никому причина е приел договор за тех на Вулкан. Но беше ясно, че сигурно е извършил някакво невероятно престъпление.

Хайт не казваше абсолютно на никого — включително и на Стен — какво е направил.

Беше просто единственият медик, до когото мигритата имаха достъп, и беше прекарал в Екзотичната секция години.

И освен това беше единственият приятел, когото Стен беше имал.

— Стен, момко. Твоят проблем е в това, че не се смееш достатъчно.

— Да се смея ли? Натикан съм в задника на Вулкан… и всеки тук се опитва да ме убие — при това ще успеят! — а ти искаш да се смея?

— Разбира се, момчето ми. Защото може ли да има нещо по-смешно от това?

— Не разбирам.

— Това е, защото боговете те мразят. Лично.

Стен се замисли. А после бавно се усмихна. И започна да се смее неудържимо.

— Ей това ти е другият проблем, момче. Твърде много се смееш.