Алън Кол - Стен

Стен внимателно надигна контейнера с вирусния спрей от биоструга и с усилие го изтласка до външната стена на купола. Отвори вентила и хукна към грависледа. Червеният спрей на вируса засъска.

Грависледът беше най-голямото нещо, което му беше подръка, но можеше само да се надява, че ще издържи, докато всичко свърши.

Стената изпука, започна да се огъва и да се издува на мехури навън… а после се разцепи и се превърна във взривяваща се чернилка. Вихър излитащи газове зарева навън, към празното пространство. Кристални балвани с цена милиарди кредити, транспортни съдове и всевъзможни инструменти се затъркаляха към отвора.

Гравитационната шейна изпука, веригите на котвите се скъсаха и после с оглушително дрънчене шейната се понесе към вихъра в дупката на купола. Но се оказа твърде голяма, за да може да се промъкне между двете поддържащи греди.

А после воят спря. И това, което все още бе останало от Зона 35, потъна в тишина.

Кръв закапа в очите на Стен — беше се натресъл в рамката на визьора на скафандъра си. Примигна и внимателно провери дали има пробив в изолацията.

После се плъзна покрай шейната и се гмурна през отвора.

Олюля се, зашеметен за миг, когато се оказа обкръжен от непрогледния мрак, осеян с призрачната светлина на звездите.

Така или иначе, намираше се извън Екзотичната секция. И при това — дори успя да се усмихне кисело — бе осъществил една от мечтите си. Намираше се извън Вулкан.

И после започна да се движи. По-надалеч от дупката, все по-надалеч от Екзотичната секция. Понесе се право на север, към единствената дупка, в която можеше да се скрие — просналата се из пространството основна маса на Вулкан.

Нямаше никаква представа накъде точно се е запътил. Отначало пристъпваше предпазливо, после започна да възвръща куража си, разбрал, че в ботушите на скафандъра му е останал достатъчно магнетизъм, за да го задържи да не се превърти и да отхвърчи в празното пространство на космоса. Продължи на отскоци, по един метър всеки.

На няколко пъти когато към него полетяха съдове на ремонтните бригади и патрулни совалки, изпадна в паника.

Но после разбра… единственото, което ги тревожеше, бе неочакваната, ужасно скъпа експлозия в Екзотикс, вече на километри разстояние от него. Дори и да го забележеха, един човек в работен скафандър едва ли щеше да бъде свързан с опустошителния взрив.

Поне засега.

Задържа се навън толкова дълго, колкото беше възможно — докато най-сетне въздухът в скафандъра не започна да дращи в ушите му, и той не долови предупредителното хъркане на въздушния регулатор — и тогава се приближи до първия люк, който успя да забележи. Предположи, че е някой от предназначените за авариен ремонт.

Ръкавиците на костюма му трескаво зашариха по лостовете и люкът изведнъж плавно се отвори. Той пропълзя в тясната камера на люка, затвори външния капак и натисна бутона за въздушното налягане.

Вътрешната врата се отвори с прещракване — поне вътре имаше въздух, който да пренася звука — и Стен пристъпи през нея.

Пред и зад него се простираше дълъг пуст коридор. По пътеката беше полепнал дебел слой прах и повечето осветителни тела по тавана бяха изгорели. Стен се облегна изнемощял на извитата стена на тунела. Беше свободен. Беше си отново у дома.

Прецени и двете мисли, които бяха преминали през главата му. И се усмихна. Усмивката му прерасна в смях.

Свободен. Докато го хванат. У дома. На Вулкан?

Но продължи да се смее. Така, както го беше научил Хайт.

За момента това му се стори най-подходящото.

Торесен бързо се смъкна от грависледа и закрачи към совалката. Само още няколко минути и щеше да бъде далече от Първичния свят, на път за Вулкан. Все още се чувстваше изнервен от Императора и наполовина беше убеден, че всеки миг ще го задържат.

Напрегна се, когато неколцина имперски гвардейци минаха на завоя. Но те бяха погълнати от разговора си и явно не бяха тръгнали да го гонят. Отпусна се.

Нещо диво вътре в него продължаваше да се опъва и едва ли не да търси противопоставяне. Торесен не беше свикнал да се кланя на други мъже. Чувството на ужас никак не му допадаше. Мина покрай войниците. Можеше да се справи с тях. Мозъкът му трескаво преценяваше възможностите. Щеше да скърши гърлото на първия. Вторият щеше да умре, след като счупи носа му и натика хрущяла в мозъка му. А третият… той се отърси от тези мисли и когато закрачи по товарната рампа, вече дишаше по-леко.