Алън Кол - Стен

Превключи контролните уреди на работилницата на ръчно управление и натисна нужните клавиши. По бучката се пръсна тънка струйка от вируса. Стен изчака, докато вирусът се неутрализира, и отново пръсна.

И отново изчака.

В Екзотичната секция имаше само два начина за отчитане на времето. Единият беше да броиш смъртните случаи. Но пък смъртността надвишаваше сто процента годишно, което само напомняше на Стен, че самият той все още се държи извън статистиката.

Другият начин бе да се осланяш на спомените.

Старшията, със зурла на шопар, едва изчака патрулите да изхвърлят Стен през люка и нетърпеливо да закрачат обратно по коридора към основния сектор на Вулкан. След което замахна с месестия си юмрук и го удари в лицето.

Стен се срина на пода, после бавно се изправи. Усещаше вкуса на собствената си кръв.

— Няма ли да ме попиташ за кво те ударих бе?

Стен не отговори.

Старшията го изгледа кръвнишки.

— За нищо. Обаче само направи нещо, и ще стане още по-лошо. Запомни: сега си в Екзотикс. Тук не си поплюваме като ония на Север. Тук мигритата правят квото им се каже. И запомни и това: Екзотикс е разделена на пет различни зони. Във всяка от тях средата е различна. Ще работиш в херметични костюми. Всички зони ги наричаме Високо рискови среди. ВРС. Което значи, че в тях бачкат само доброволци. Ти си точно такъв. Доброволец.

— Моташ се, спиш и почиваш само в Бараките — продължи старшията. — Това е съседната капсула, под секцията на Охраната, където се намираш в момента. И да не си стъпил по на север от Бараките, освен ако не си решил, че зоната ти няма да те убие достатъчно бързо… А, и още нещо. Какво става в Бараките, нас не ни интересува. Единственото, което е важно, е да се поддържат машините всяка смяна и да не се опитваш да клинчиш. Това са правилата. Други няма.

После кимна и двама от стражите на Екзотичната секция изхвърлиха Стен в Бараките.

Бучката почти бе достигнала подходящите размери. Стен отново прегледа своята „ферма“, настрои захранващите инсталации и се върна в биоцеха и се зае с последните оформящи срезове.

Първата работна зона началникът му я описа като „нищо работа“.

Представляваше прототип на високоскоростен жичен цех. Азотна атмосфера. За съжаление, все още не беше напълно завършен. Пресите се чупеха. Изтеглячите прилагаха твърде силно напрежение и барабаните на макарите за готовите кабели често се оголваха.

И всеки път, когато работният процес в цеха спираше, някой загиваше. Скъсана жица, изплющяла изпод счупената преса, разкъсваше ръката на някой от мъжете. Жична намотка, надигнала се от макарата си, се увиваше около врата на някой непредпазлив надзорник и моментално го гилотинираше.

В тази зона работеха стотина „доброволци“. Стен пресметна, че на всеки цикъл има поне по един смъртен случай.

Пресметна също така, че началникът му беше говорил смехории. Докато не го „повишиха“ и не разбра, че останалите зони избиват мигритата много по-бързо.

Вирусът беше оформил безформената буца в тъп черен правоъгълник с размери 10 на 15 на 30 сантиметра. Стен натисна бутона ЗАДЪРЖАНЕ и контролния клавиш на неутрализатора, след което пристъпи към друга конзола. Бързо очерта на екрана триизмерния модел на инструмента, който искаше да изработи и който включваше размерите на свободно стиснатия юмрук на десницата му.

Този инструмент щеше да стои добре в стиснатата ръка само на един човек.

— Значи ми даваш колкото поискам от твоя синталк?

— Точно така.

— И кво искаш от мен?

— Ти знаеш как да се биеш. Началникът и бичетата му гледат да не те закачат.

— Не щат, скапаняците му скапани. Научил съм ги аз да се крият като плъхове из цялата галактика. Момченце, аз и гвардейци съм учил! — Дребният мъж се усмихна гордо. — Значи искаш да те уча?

— Да.

— Ами добре. Що пък не? То има ли кво друго да правим тук? Освен да мрем.

Стен натисна клавиша за ПРЕХВЪРЛЯНЕ, пренастрои модела си като машинна програма и го прехвърли в терминала на биоцеха. Изчака, докато на монитора не се изписа ПРОГРАМА АКТИВНА, и натисна клавиша за СТАРТ.

Малките лазери грейнаха и се плъзнаха към металния блок. Върху повърхността се пръснаха капчици от вируса и от метала се отделиха стружки. След това лазерите „маскираха“ определени зони и вирусът започна да оформя метала, превръщайки го в овеществената реалност на видеомодела на Стен.

Часовете на смяната се изнизаха незабелязано и цехът щастливо забръмча. Стен трябваше да спре, когато през зоната премина един от охраната.