Алън Кол - Стен

— Ах, да. Моите съболезнования.

Вече бяха стигнали до вратата. Тя се отвори и дребният чиновник влезе, за да изведе абсолютно зашеметения Торесен. Императорът им обърна гръб, но след миг каза:

— А, да, бароне?

— Да, ваше величество?

— Пропуснахте да ни важете за какво всъщност дойдохте тук? Някакъв проблем ли има, или някоя специална услуга, която мога да ви направя?

Дълга пауза от страна на Торесен. Накрая баронът каза:

— Не, благодаря ви. Просто се озовах на Първичния свят и се отбих, за да ви попитам… искам да кажа, просто исках да ви… да ви изразя почитта си.

— Много умно от ваша страна, бароне. Но всичко се развива точно така, както го предвиждахме. Сега ви моля да ме извините.

Вратите изсвистяха и се затвориха. Зад Императора последва шумолене, после нечия кашлица — фатална, както изглеждаше и една от завесите се разтвори. Иззад нея пристъпи Махони. Присвит на две от неудържим кикот.

Императорът се ухили, пристъпи до една от древните дървени кантонерки и я отключи. Чекмеджето щръкна с бутилка и две чаши. Той наля от напитката.

— Опитвал ли си някога от това?

Махони изгледа чашата с подозрение. В подбрани пиянски кръгове се смяташе, че императорът има доста перверзно чувство за хумор.

— И какво е то?

— След близо двадесет години задълбочени изследвания бих могъл само да кажа, че твърде много се приближава до понятието за адско питие. Навремето му викаха бърбън.

— И ти си го направил, така ли?

— Е, с малко помощ. Тази заран ми го доставиха от лабораторията.

Махони си пое дълбоко дъх. След което изпи течността до дъно. Императорът го гледаше с огромен интерес. Дълга пауза. А после Махони кимна.

— Не е лошо.

Наля си пак. Императорът бавно отпи, после преглътна.

— Обаче няма нищо общо с истинския бърбън. Всъщност вкусът му е като на говно.

Императорът допи чашата си и си наля пак.

— Е? Какво мислиш?

— За барона ли? Такъв мошеник е, че и чорапите си ще продаде. Не е блюдолизец обаче, независимо как изглеждаше, докато си играеше с него на котка и мишка.

— Това го усети, а? Знаеш ли какво ще ти кажа? Ако не бях най-печеният в тия игри, щях да си помисля, че ще ми пререже гърлото. Или че поне ще се опита.

Императорът остави чашата си, тръшна се в едно кресло и вдигна краката си на масата.

— Окей. Срещнахме се лице в лице. Добро предложение, впрочем. И съм съгласен с теб, че този тип е достатъчно тъп и достатъчно алчен за власт, за да бъде опасен за Империята. Хайде казвай. За какво толкова трябва да се притеснява царствената ми глава?

Махони седна на съседното кресло и просна краката си до тези на Императора.

— За много неща. И нищо, което на този етап да можем да докажем. Най-многото, което мога да кажа, е, че Торесен хвърля купища кредити в нещо, което нарича проект „Браво“.

— Това пък какво е?

— По дяволите, де да знаех! Преди две години едно мое момче рискува задника си и отиде и направо го попита. Торесен не обелил и дума. Освен, че, цитирам: „Проектът е от жизнено значение за интересите на Компанията“. Край на цитата.

— И кой е твоят човек?

Махони отвърна с гримаса.

— Не мога да кажа.

— Полковник! Зададох ви въпрос!

Махони се изправи. Много добре му беше известно къде свършва приятелството и къде започват заповедите.

— Слушам, сър. Става дума за един от борда на директорите, Лестър.

— Лестър… знам го. Бях на церемонията при раждането му. Абсолютно верен във всичко, засягащо Империята. Е, разбира се, никой не е съвършен. Та значи Лестър има подозрения около този проект, така ли?

— И то големи. Торесен буквално изстисква кръвчицата на Компанията, за да го довърши. Едва поддържа някаква минимална печалба, за да останат акционерите му доволни. Въпреки това Лестър смята, че прави шашми със счетоводните книги.

— Това не е достатъчно. Дори аз не бих могъл да пратя Гвардията на Вулкан заради някакви си подозрения. Ще се лиша от целия си авторитет. По дяволите, нали аз лично основах цялата тази Империя върху принципите на свободното предприемачество и ограничих до крайност намесата на властта!

— А длъжен ли сте да вярвате в собствената си пропаганда?

Императорът се замисли за около секунда. След което отвърна със съжаление:

— Да.

— И какво да правим тогава?

Императорът се навъси, после въздъхна.

— Колко мразя да го правя. Но май нямам друг избор.

— Тоест?

— Тоест ще трябва да се лиша от един страхотен другар по пиячка. За известно време, разбира се.