Алън Кол - Стен

— А бе ти откъде знаеш толкова много работи? Бариера Трийсет и три — това може да го знае само човек, който е бил в екипажа на такъв кораб. — Халбата на стария ветеран се тресна върху масата. — Стига вече! Дойдохме тук да пийнем кротко по някоя и друга бира… да седнем, да побъбрим малко, пък и що не да се понадлъжем малко… но няма да търпим някой, дето ще си въобразява, че сме толкова тъпи, че да повярваме…

— Бил съм — каза спокойно Рашид.

Капитанът млъкна. Помощникът му се надигна застрашително.

— Да не искаш да ни кажеш, че си на хиляда години?

Рашид поклати глава, допи бирата си и отвърна:

— Не. По-стар съм.

Капитанът кимна на помощника и той сви юмрук — можеше да мине за свита за удар желязна топка, — и замахна.

Но не улучи главата на Рашид.

Той вече се беше хвърлил напред, през масата. Челото му се заби в корема на втория помощник на капитана, който, заедно с онзи до него, се срина на пода сред изпотрошените столове.

Рашид се превъртя на кълбо и се изправи тъкмо когато първият помощник-капитан се извръщаше. Мушна се под вдигнатите му за удар ръце и заби острите си като ножове нокти под мишниците му. Помощник-капитанът се сгъна на две.

Другите двама вече се изправяха. Рашид отскочи настрана. Недостатъчно. Халбата на капитана се натресе в темето му и той се олюля към бара.

Прегъна се на тезгяха… краката му се свиха и рязко изритаха назад. Стъпалата му улучиха едната ръка на втория помощник и той изстена. Рашид се превъртя и когато помощникът замахна за трети път, сграбчи ръката му и го дръпна.

Офицерът залитна напред, улучи с челото си чепа на бурето с бира и явно реши да остане за известно време неподвижен.

Рашид бързо се извъртя, отметна с ръка запокитения към главата му стол и тресна с юмрука си капитана в слепоочието.

Капитанът също загуби интерес към свадата. Поне за няколко минути.

Рашид се засмя доволно, надигна четвъртия мъж за реверите… и тогава вторият помощник — онзи със счупената ръка — го изрита в краката.

Рашид се срина на пода и четвъртият мъж започна да го налага с юмруци. Старият капитан, хриптящ като кит, заподскача — много ловко, впрочем, за човек на неговата възраст — около тях и ботушът му заулучва Рашид в ребрата.

Две ръце се появиха като отникъде и плеснаха капитана под ушите. Той се отпусна, като отсечен с топор.

Рашид се надигна, кимна на новопоявилия се участник в свадата, а после надигна втория помощник и го запокити във въздуха към неочаквания си съюзник, сивокос мъж с вид на хипопотам, чийто нос беше чупен толкова много пъти, че едва ли някой пластичен хирург щеше да прояви готовност да го оправя. Той умислено задържа офицерчето с едната си ръка, като че ли се чудеше как точно да постъпи с него, а после стовари ръба на дланта си малко над носа му, пусна го на пода и се огледа за някой друг.

Мъжът, носещ идентификационната табелка с името „Рашид“, беше седнал върху гърба на четвъртия астронавт. Беше го сграбчил за косата и систематично дриблираше с главата му по пода на бара.

Сивокосият пристъпи към масата, надигна една недовършена халба и я пресуши. След което изръмжа:

— Мисля, че си доказа тезата.

Рашид с явно неудоволствие пусна главата на мъжа под себе си да се натресе за последно в пода и се изправи. Двамата се огледаха от глава до пети.

— Е, полковник?

— Харун Ал Рашид — изсумтя сивокосият. — От година на година затъпяват все повече. Някои поне.

— Това намирисва на неподчинение, полковник.

— Извинявам се. Ще благоволи ли превисочайшият Вечен император на милиарди Слънца, владетел на трилиони планети и крал на безброй прокълнати хорица да придружи своя добър и верен слуга обратно в палата, където ни чака твърде много важна работа… или предпочиташ, по дяволите, да останеш тук в очакване на нови подвизи?

— Друг път, полковник. Друг път. На искам да покварявам младежта.

Вечният император прегърна през рамо своя адютант — полковник Ян Махони, командващ корпус „Меркурий“, скритата в сянка имперска сила, отговаряща за разузнаването, шпионажа и операциите под прикритие — и двамата закрачиха, смеейки се, под бледата слънчева светлина на Първичния свят.

Баронът чакаше в преддверието да го повикат. Крачеше нервно и поглеждаше притеснено двамата огромни имперски гвардейци, които се правеха на статуи пред входа на покоите на Вечния император. Ако се замислеше над това — а в момента Торесен отчаяно се стараеше да не се замисля, — беше си направо уплашен. Чувство, което не бе от най-познатите за барона.