Алън Кол - Стен

На третия ден вече бе решил, че повече няма да се яви на работа. Не знаеше колко време ще мине преди да се досетят, че симулира. Нито какво го очаква, след като го хванат. Просто си седеше у дома. Представяше си снежинките и какво ли ще е да върви под тях, без никаква карта в джоба, която да му определя къде трябва да отиде и какво трябва да направи.

Току-що бе установил, че като присвие очи, снежинките почти се раздвижват, когато звънецът на вратата иззвъня.

Той не помръдна. Звънецът забръмча отново.

— Стен — изрева гласът на Съветника зад панела. — Знам, че си вътре. Пусни ме да вляза. Всичко е наред. Ще го оправим. Двамата с теб. Всичко е наред.

Стен знаеше, че не е. Но стана и отиде до вратата. Звънецът отново избръмча. А после нещо зашумя в идентиключалката. Стен затаи дъх.

Поколеба се за миг, след което застана до вратата. Идентиключалката изщрака, вратата се плъзна и се отвори. Съветникът пристъпи вътре. Устата му вече бе отворена, готова да изрече нещо. Стен скочи. Удари с две ръце Съветника в слепоочието, блъсна го в стената и той се свлече на пода. Не помръдна. Устата му все още беше отворена.

Стен започна да се тресе.

Но изведнъж почувства странно спокойствие. Сега вече бе елиминирал всички други възможности. Сега вече можеше да направи само едно нещо. Преобърна тялото на изпадналия в безсъзнание Съветник и бързо пребърка джобовете му. Намери картата му и я прибра в джоба си. Ако я използваше вместо своята, сигурно щеше да успее да отклони за известно време проследяването си от страна на Контрола. А освен това тя щеше да му осигури достъп до зони, забранени за собствената му мигрантска карта.

Обърна се и огледа трите празни стаи. Каквото и да му се случеше оттук нататък, знаеше, че ги вижда за последен път. А после излезе и затича към пътната лента, към космопорта — към някое място, от което да може да се измъкне от Вулкан.

Но щом слезе от лентата, се почувства не на място. Хората бяха различни. Мяркаха се само неколцина мигрита, лесно различими в омазнените им работни комбинезони. Останалите изглеждаха по-богати и по-лъскави: Техове, чиновници, администратори, а тук-там — ярко искрящите екстравагантни облекла на новопристигналите от други светове.

Стен забърза към един машинен щанд за облекло, напъха картата на Съветника в слота и затаи дъх. Дали алармите щяха да запищят? Дали социопатрулите вече не бързаха към него по платформата?

Машината се оригна и на екрана започнаха да се появяват картинки с избор на стоки. Стен натисна първото нещо, което трябваше да е с подходящи за него размери и което му изглеждаше мъжка дреха, и на подноса падна пакет. Той го грабна и тръгна през навалицата към зоната за отдих.

С помощта на отмъкнатата карта Стен стигна до космопорта — стараеше се да си придаде вид на тукашен човек. Скоро вече трябваше да направи нещо във връзка с картата на Съветника. Навсякъде, откъдето бе минал досега, бе оставил след себе си следа, широка колкото хартия за компютърна разпечатка.

Наблизо някакъв стар дебел чиновник блъскаше автомат за наркобира.

— Скапана машина! Ще ми казва тя на мене, че не ми стигали скапаните кредити за…

Стен се запъти към него, отегчен, но в същото време любопитен. Мъжът се беше натряскал и сигурно толкова я беше закъсал, че централният компютър го беше отрязал.

— Трябва да е от слънчевите петна — каза Стен.

Чиновникът го зяпна.

— Мислиш ли?

— Със сигурност. Преди една смяна ми се случи същото. Заповядай. Пробвай с моята карта. Може би друга карта ще я отпуши.

Чиновникът кимна, Стен натисна един бутон и машината изплю картата на дебелака. Той я взе и напъха на нейно място картата на Стен. Минута след това се отдалечи с щастлив вид по коридора, гушнал кутията си с наркобира.

Три часа по-късно го хванаха. Чиновникът си седеше безметежно, изпаднал в любимия си пиянски унес, отпивайки с наслада, когато в помещението нахлу отделение от шестима социопатрули. Преди да успее да постави чашата си на масата, дебелакът беше пребит, окован с белезници и повлечен към центъра за разпити.

Главният социопатрул изгледа победоносно идентификационната карта на чиновника. Само дето, разбира се, не беше неговата. Беше на Съветника.

Веднага щом влезе, Стен разбра, че се намира в Центъра за посетители на космопорта. Долавяше се някакво… е, какво точно беше, не можеше да определи. Но си помисли, че е може би вкусът на свободата.

Движеше се сред екзотична тълпа — какво ли не, от чуждопланетни същества и дипломати до търговци и астронавти от дълбокия космос. Дори разговорите им бяха странни: за звездни системи, за пътувания в изкривено пространство, за двигатели с антиматерия и имперски интриги.