Алън Кол - Стен

Стен въздъхна. За всяко нещо в този свят си имаше квота.

Горе, в началото на конвейера, един работник опря картата си в плота на мед-индикатора. Машината примигна и човекът напъха ръката си в пастта й. Тя забибипка, извличайки жизнените му данни, регистрира липса на алкохол и наркотици, утайка от поредната рутинна забава след предишната работна смяна, и вратата се отвори да го засмуче.

Мъжът изчезна в пастта на цеха и конвейерът се придвижи с още две стъпала нагоре.

Стен се придвижи напред с останалите в опашката. Около него бръмчаха обичайните клюки.

— Кат си напраиш сметка, че Фран беше човекът с най-губещата квота на лентата, тва дето стана с него беше скапано за Компанията — ами че той нали затова си загуби ръката. То пък за кво друго му трябваше, освен да щипе джойгърлите с нея? Ама му дадоха един месец кредит, нали така?

— Бе ти ме знаеш — ще се намери ли някой друг на Вулкан да ми излезе на пиячката, а? И кво, другата смяна да се влача на лентата? Тъпак съм си аз! Ти ми ги докарай, викам, да ги видя аз на лентата…

Дойде редът и на Стен. Той пъхна картата си в слота, зяпна тъпо в машината, докато тя го проучваше и одобряваше, след което неохотно пристъпи в цеха.

Монтажният отсек представляваше огромно помещение, задръстено от пода до тавана с транспортни ленти, пътеки, гигантски части и машини. Мигритата трябваше да се прокрадват сантиметър по сантиметър по тесните мостици и да внимават да не паднат във вътрешностите на гигантските механизми — ако паднеха, щяха да бъдат смазани, пресовани и втъкнати в някое безименно устройство, което в края на конвейера щеше да бъде отхвърлено, защото съдържа странни примеси нечистотия.

След близо двата месеца работа в завода Стен се бе научил да мрази партньора си не по-малко от самата работа. Роботът представляваше трътлест сив овоид с неимоверно количество сензори, натъпкани в огромното му фасетно око; движеше се с помощта на сложна комбинация от колела и крачни лостове, включвани при слизане по стъпала. Само окото му и шаващите по туловището му пипала изглеждаха живи.

Най-много от всичко мразеше кресливия му натрапчив гласец. Като на онзи стар микробиблиотекар, който помнеше от основното училище.

— Бързо — изписука роботът. — Губим квота. Добрият работник никога не си губи квотата. Последния цикъл, в трети сектор, някой си Миал Торкенсон дори си е удвоил квотата. Кажи сега, това не е ли наистина идеал за подражание?

Стен изгледа машината и се подвуоми дали да не я изрита. Обаче последния път, когато го бе направил, куца два дни.

Роботът пак подвикна:

— Хайде де, побързай. Дай още една седалка.

Той вдигна поредната седалка от огромната купчина пред дългата сребриста тръба и я помъкна към нетърпеливо потропващия на място робот.

Стен и роботът му действаха на опашката на дълга монтажна линия за транспортери, чиито капсули се използваха в пневматичните транзитни системи на повечето индустриални светове.

Роботът играеше ролята на техник. Стен беше общият работник — момчето за всичко, „дай вар, дай тухли“. Задължението му се свеждаше до това да вдигне поредната седалка от купчината, да я постави в тръбата в маркирания процеп и да я намести точно, за да може заварката на робота да я прилепи в рамката. Затъпяваща ума работа, която като че ли така и не можеше да удовлетвори механичното плашило, което му се явяваше шеф.

— Не тук! — изпищя роботът. — Така и не се научи да ги поставяш правилно. Точното място е отбелязано ясно. Плъзни я напред сега. Плъзни я де!

Горелката на робота засвятка.

— Побързай! Следващата!

Стен се затътри към купчината и се натъкна на един работник, чието име не можеше да си спомни.

— Ей, ама ти чу ли? Току-що ме повишиха!

— Честито!

Мъжът сияеше.

— Мерсаж. След смяната давам голяма черпня. Всички са поканени. Аз плащам.

Стен го изгледа учудено.

— Това… това няма ли да те върне назад… искам да кажа, няма ли да прахосаш всичко от повишението?

Мъжът сви рамене.

— Голяма работа! Ще загубя някаква си половин година от договора.

Стен се замисли дали да не го попита защо толкова бърза да похарчи всички кредити — и то какви — от повишената си заплата. Как изобщо можеше да зачеркне половин година от живота си за едно… Но вече знаеше отговора. Затова не си и направи труда.

— Прав си — въздъхна той. — Можеш да си го позволиш.

Мигрито се забърза по мостика.

В онези дни Лета беше може би единственият проблясък в живота на Стен.