Алън Кол - Стен

Малко по-късно вече се намираше в совалката, на път към лайнера, кръжащ в орбита около Първичния свят. Отпуснат в креслото — за пръв път наистина облекчен, откакто бе напуснал Вулкан — Торесен се замисли за срещата си с Императора.

Имаше няколко възможни обяснения: (а) Императорът страдаше от старческо слабоумие. Едва ли. (б) Наистина се опитваше да укроти някои свои свръхревностни помощници. Глупости. Това просто не беше в стила му. (в) Императорът знаеше за проект „Браво“. Погрешно. В края на краищата Торесен бе останал жив, нали така? (г) Императорът подозираше, че се готви нещо, но не можеше да го докаже. И затова бе и срещата — за да види Торесен лично и деликатно да го предупреди. Виж, това беше най-вероятното.

Е, добре. Какъв тогава щеше да е следващият ход на Императора? Виж, това можеше най-лесно да се предвиди. Щеше да усили разузнаването си. И да изпрати още свои шпиони на Вулкан.

Баронът се усмихна. При това положение се чувстваше много по-добре. Притвори очи за лека дрямка. Малко преди да заспи, си отбеляза нещо наум. Щеше да нареди на своите органи по Сигурността да съгласуват с него всички акредитации на посетители от външни светове. Очакваше с нетърпение лично да поразпита неколцина шпиони.

Беглецът Стен се криеше вече около месец, когато срещна девойката. Беше около петнадесетгодишна, облечена в безформен черен комбинезон. Лицето и ръцете й бяха омацани с грес. И беше на косъм да го убие. Казваше се Бет. Стен си помисли, че е най-красивата жена, която е виждал.

Бе успял да оцелее толкова дълго, като се криеше във вентилационната мрежа от тръби и Шахти, опасваща Вулкан. Размерите им варираха от двадесет метра в диаметър на централните вентопроводи до широките едва едно рамо тръби към отделните стаи. Тръбите бяха задръстени от прах и мръсотия, трупана с годините, и на много места преградени с огромните екрани на филтрите. Стен използваше малка енергийна отвертка, която бе откраднал от един от складовете, за да се промъква през тях.

Вентопроводите преминаваха във всички отсеци на Вулкан и му осигуряваха бърз достъп до хранителни складове и празни жилища, когато трябваше да се нахрани и да поспи. Единствената истинска опасност беше когато му се случеше да се озове в близост до някоя бригада, обслужваща филтърните екрани. Но можеше лесно да ги отбегне. Също така често беше чувал странни драскания и стържене — предполагаше, че идват от групи отрепи. До този момент бе успявал да се държи настрана от тях.

Единственото, от което наистина се опасяваше, бяха периодичните прочистващи акции, организирани от Компанията срещу отрепите. Според това, което беше чувал преди време, като мигри, за малцината оцелели след подобни набези изгарянето на мозъка беше гарантирано.

Въпреки това си живееше доста добре и дори бе наддал един-два килограма, откакто се бе измъкнал. Вече бе започнал леко да се отегчава и да става придирчив към храната, когато се натъкна на истинска находка.

Хидропонната ферма бе искрящ в зеленина свят, простиращ се сякаш до безкрай сред мъгли. Виждаха се извисяващи се пурпурни папрати и алеи с всевъзможни растения, някои току-що разцъфнали, други — огъващи се под тежестта на узрели плодове и зеленчуци. Стен никога не бе виждал подобно нещо освен във видеобиблиотеката.

Тук човешки същества не се мяркаха. Само агроботи — доста примитивни автомати, които се грижеха за нормалното израстване на растенията и беритбата на реколтата. Стен се спусна през вентопровода и стъпи на пода. Беше мек и зелен. Той погледна надолу. Ха, значи така изглеждала тревата!

Тръгна сред лехите, душейки… какво? Чист въздух? Аромат на цветя? Почва? Напълни шепа с нещо, което му се стори, че е грозде. Гризна зърната и лицето му светна от свежия вкус. Стен свали ризата си и започна да я пълни с плодове и зеленчуци, докато шевовете й не започнаха да пукат.

Мек звук на човешки стъпки. Стен светавично се извъртя и ножът изпълзя от леговището си. После се поколеба. Беше момиче.

Носеше зашеметяваща палка, привързана към половинметрова влакнеста пръчка. Все още не го беше забелязала и Стен се скри сред растенията. После се поколеба. Момичето не се държеше като мигри или тех. Сигурно беше отреп.

Изведнъж си спомни една от любимите фрази на баща си: „Врагът на моя враг е мой приятел“. Излезе от големите папрати и стъпи насред алеята.

Момичето го видя, замръзна, чукна зашеметяващата палка и изпъна ръката си назад, готова да я метне към него като копие.