Алън Кол - Вълчи светове

Стен падна, превъртя Се и изплю пръст и трева. Опипа се да види лошо ли е ударен и чу гъгнивия смях на противника си. В краката на Стен лежеше собствения му прекършен на две бумеранг.

Жегна го гняв, щом осъзна, че врагът му се смее, защото на него не му е останало нищо за хвърляне, сякаш това щеше да му донесе кой знае какво шибано добро, и шантавият дуел беше отново изравнен.

Воинът стисна грамадното си копие и се затича право срещу него като огромна котка. Стен не посегна за своето, а сви пръстите си и усети гъделичкането, а след това хладината на ножа, шмугнал се в ръката му между чакащите го пръсти.

Стегна се за предстоящия скок и замах, докато воинът търчеше към него. Малко преди сблъсъка воинът превъртя копието си, след което изведнъж… изчезна.

Стен инстинктивно залегна и се превъртя. И точно докато се претъркаляше, видя най-невероятното нещо — воинът го беше прескочил в овчарски скок. Рееше се като гигантска чапла над него… кацна… претърколи се и се изсмя — всичко заедно.

Стен направи задно салто. И още веднъж, и още веднъж, като побъркан цирков акробат, отскачайки всеки път на над два метра височина.

Стоп!

Предно двойно салто, мушкане под копието, замах с ножа напред и надолу.

И ето че воинът спря като закован, безпомощен, зяпнал половината от копието в ръцете си. Стен го изрита, стараейки се да вложи цялата си тежест, чу как дъхът на воина излезе от гърдите му — и след това вече го беше яхнал. С притиснали раменете му колене. И ножа — на гърлото му. Поколеба се, после каза:

— /Ари!шаа!

И допря ножа до кожата.

Воинът го изгледа. Последва дълга, бавна усмивка.

— По дяволите! Печелиш!

Ако се беше възползвал от потреса на Стен, щеше да го убие на място.

— Готин, я дай насам кратуната!

— Ще му удариш ли още едно?

— Да ме съсирят дано! Не съм ли обрязан? Трябва ли да чакам като жена, кога мине старейшината?

— Загрях. Ще му удариш ли още едно?

Айда отпи яка глътка от кратуната, оригна се и я подаде на Акау/лей. Жестът не беше от най-лесните, защото седяха един срещу друг от двете страни на огъня, на метър и половина разстояние. Но Акау/лей, доскорошният противник на Стен, само се пресегна, хлъцна, отпи и изпръхтя.

Стен изпита възхищение към него. Когато си висок три метра, наред с другите предимства имаш и адски дълъг обхват в пиячката. Като стана дума за обхват, Стен дръпна кратуната от новия си стар авер Акау/лей, удари яка глътка, подаде кратуната на съседа и загледа с насълзени очи сцената.

Преди да се напие Стен беше научил няколко неща. Най-напред, спечелените му с толкова мъка нови приятели се оказаха едно от многото племена на тази планета. Наричаха се стра!бо. Което в превод означаваше „Езерните хора“. Стен си спомни подигравателния смях над откритието на Док и потръпна.

Празненството след двубоя се вихреше в племенната зала на Стра!бо — помещение с размерите на склад. Кръглата „сграда“ беше направена от един огромен храст. Доколкото Айда можа да прецени, храстът си беше едно-единствено хилядогодишно растение. С поколенията външната му обиколка се беше разраснала до сегашните си гигантски размери, докато вътрешната част бе умирала и оставяла голо пространство — грамадно плешиво петно. Стра!бо трябваше само да поддържат покрива от чимове и по този начин да си осигурят племенната зала за пирове.

Мястото беше тъпкано с пируващи стра!бо. Мъжкари и самки се напиваха здраво с резлива (но силно алкохолна) ечемичена бира и се надлъгваха колко велики воини са.

Акау/лей сръга Стен в ребрата и му подаде грамадна делва, от която се вдигаше гнусна миризма. Стен я взе, надигна я към устата си и за малко да се задави. Делвата беше пълна с някакво сивкаворозово вещество, в което плуваха и бълбукаха големи пипереночервени бучки.

— Питието на живота — каза му окуражително Акау/лей.

Стен съжали живота си и черния си дроб и отпи. Мирисът и вкусът го шибнаха като ядрена ракета.

— Благодаря — изпъшка Стен и подаде делвата на Док, който го гледаше с умолителни очи.

За миг Стен почти изпита съчувствие. Но си спомни подигравателния смях и се ухили на Док.

— Божествено е!

Док сви рамене и отпи. И се случи нещо забележително: за пръв път, откакто се бяха срещнали, Стен видя как Док засия. Сияние, незасенчено от мъка и горест. И Док отпи отново. Нем!ли, главатарят на стра!бо, трябваше почти да издърпа делвата от ръцете му, за да се наслади и той на „питието на живота“.