Алън Кол - Вълчи светове

— Бих ти извадила очите, само че ще ми трябва само един пръст, фъфлеща бъчва с…

Стен се намеси преди страстите наистина да са се разгорещили.

— Думи. Стига думи. С думи кликове не се прехвърлят.

— Остави ги — предложи Док. — В момента малко пролята кръв страхотно ще ме въодушеви.

Алекс изведнъж подсвирна.

— Ей, я го вижте това!

Току-що бяха излезли от тръстиките. Повърхността, някога покрита с фина вулканична пепел, преди безброй години се бе вкоравила и се бе превърнала в скала.

Алекс сочеше върволица отпечатъци от грамадни човешки ходила, всечени дълбоко в скалната повърхност. Стен ги проследи с очи: идваха, изглежда, от някогашния езерен бряг, минаваха двайсетина метра покрай него, след това съществото, което ги бе оставило, се беше спряло за миг — там отпечатъците бяха по-дълбоки. После обръщаха колебливо, сякаш съществото се беше загледало в нещо, продължаваха и постепенно изчезваха.

Стен стъпи в една от стъпките и вдигна вежда — беше поне два пъти по-голяма от собственото му ходило.

— Надявам се, че няма да срещнем братовчед му — каза той притеснено.

Айда включи малкия си компютър и измери скалата. После се засмя и го изключи.

— Няма такава опасност, Тия отпечатъци са отпреди милион години.

Чуха се облекчени въздишки.

— Чудно, кои ли са били? — каза Бет.

— Езерните хора, очевидно — отвърна Док.

Алекс го изгледа подозрително.

— Ти пък откъде знаеш, ужасно зверче такова?

Док сви косматите си раменца.

— Как другояче ще се нарече едно същество, щом живее на бреговете на езеро?

— Док — каза Айда, — ако бях комарджийка, каквато съм — щях да кажа, че този път изигра себе си. Не е възможно да знаеш такова нещо.

Всички се изкикотиха — бяха съгласни.

Док се затътри напред без коментар.

Гледката от върха на ниското възвишение беше твърде интересна, трябваше да признае Стен, докато смъкваше в паника „уилигъна“ от рамото си.

Най-напред бяха спускащите се полегато към обрасла с храсталаци низина кратерни стени.

След това бяха сламените колиби — около двеста, струпани на групички под короните на дърветата.

Но най-значителният елемент в целия този пейзаж беше плътната стена от бойци. Стотици същества, строени в права редица, почти рамо до рамо, и всяко от тях — високо почти три метра. Очевидно Айда не беше права и съществата, оставили вкаменените отпечатъци, си бяха живи и в добро здраве.

И освен това — враждебни.

Бяха огромни, стройни същества, с кожа със сламен цвят, също като саваната около тях. Носеха яркоцветни халати, прихванати на едното рамо с изящно изработени игли.

И всички бяха въоръжени с копия, които се извисяваха още над тях.

— Какво каза преди малко, че сме в безопасност ли, Айда?

— Е, още не ги бях видяла, нали?

— Какво ще правим? — попита Бет.

— Мисля, че някой идва да ни каже. — Стен посочи един от воините, който се изкачваше по склона.

Всички вдигнаха оръжията си.

— Приберете ги — изсъска Стен. — Не бива да изглеждаме заплашителни.

— Заплашителни? Не знам кой кого плаши.

Съществото спря на десетина метра от тях. От толкова близо изглеждаше още по-внушително. Ръстът му се подчертаваше от невъзможно издълженото му тясно лице с дълги мъхести вежди и мазна, прибрана нагоре като шлем коса. Носеше вързоп с нещо, което приличаше на оръжия.

Групата неволно подскочи, когато то хвърли вързопа към тях. Той падна точно пред Стен.

— /Ари!шаа! /Ари!шаа! — извика съществото и посочи ниската горичка в подножието на хълма.

— Какво иска той, Док? — попита Стен.

Док поклати глава.

— Освен факта, че говори на тежко глотален стоп-език, изобщо нямам представа.

— /Ари!шаа! — извика отново съществото.

След което се обърна, закрачи надолу по склона и изчезна сред дърветата.

— Предвид примитивната култура… — разсъди на глас Док — воини-пастири. Вече не са номади и войните им най-вероятно са заменени с малки набези и двубои между вождовете.

— Аха. — Стен схвана намека, клекна и извади оръжията от кожата, с която бяха увити, Изборът беше впечатляващ: късо копие, копиехвъргачка, къса дебела тояга, дълго бойно копие и едно излъскано извито парче кораво дърво, „За мятане“ — прецени Стен, докато учудено оглеждаше широко отвореното V от едната страна.

— Предизвикани сме — продължи Док. — Очакват един от нас да се изправи срещу него в онази горичка. Ако нашият представител загуби, ще избият всички ни.

— Ако победим ние, ще ни нарекат „братя“ и ще се постараят да ни натъпчат с разни гадости. — Док се изпъчи, горд от внезапния прилив на дедуктивно вдъхновение. — Въпросът е кой от нашите герои ще влезе в горичката. Аз бих предложил…