Алън Кол: Вълчи светове

Гвардията — офицерите на „Богомолка“ — бяха тренирани да водят. Докато Док си каже предложението, Стен вече се беше стегнал в бойното си снаряжение, беше грабнал оръжията и тичаше надолу по склона.

След секунди влетя в горичката.

Шибнаха го бодливи клони. Стен прелетя над един храст и се претърколи през рамо. После светкавично се плъзна по корем надясно.

Въздухът изсъска и едно късо копие изигра мъртвешкия си танц на височината на корема му и се заби в дървото точно където се намираше Стен преди секунда.

Стен се беше снишил. Дишане с диафрагмата. Ръцете му зашариха по оръжията. Да се докопа до нещо познато. Спомни си какво им повтаряше дълбоко омразният инструктор по примитивни оръжия в секция „Богомолка“ — „ако изобщо се наложи да мислиш, боец, смятай се за мъртъв“.

„Не мисли! Автоматично. Слушай. Гледай.“ Тих полъх, носещ аромат на непознати цветя и тихо шумолене. „Точно пред мен“ — помисли Стен и завъртя глава наляво и надясно, проследявайки звука на отдалечаващия се от него в горичката воин.

Стен се надигна със зареденото в копиехвъргачката късо копие.

Крачка напред. Дълбоките сенки се превърнаха в гъсто сплетени диви лози и стари коренища. Тишината се превърна в шумолене на дребни животинчета и бръмчене на насекоми.

Превит на две, Стен закрачи сред дърветата. Аха. Скършена клонка. Воинът беше изчаквал тук.

Нищо друго… и после неистовото избръмчаване на някакво насекомо, мъгляво петно между сенките, и Стен замахна, хвърли копието и залегна с едно-единствено движение.

Усети как вражеското копие се заби в пръстта на сантиметри от него. Чу приглушено пъшкане от болка — попадение! — скочи и хукна напред с вдигната за удар тояга.

Стовари я върху един гъсто сплетен храст. Нищо.

Грешка! Стен се превъртя и се скри зад близкото дърво.

И зачака.

„Щом ти няма да дойдеш при мен…“ Запълзя по корем към храста, по който бе ударил с тоягата. Не беше чак такава грешка — имаше отпечатъци от грамадни ходила в меката пръст и миризма, най-вероятно от кръв.

Но Стен беше сигурен, че не е нанесъл сериозни щети. Огледа се за още следи. Макар с неохота, трябваше да признае възхищението си към противника. Как можеше същество с такива размери да изчезне без следа?

Изправи се и бавно запристъпва сред дърветата.

— /Ари!шаа!

Викът дойде приглушен.

— /Ари!шаа! — чу се отново. И пак. И пак.

Стен бавно запълзя натам. Чудеше се какво да направи.

Разтвори полека храстите и надникна. Воинът стоеше в средата на голяма поляна. Голяма, добре поддържана поляна, на която, Стен беше сигурен, много същества се бяха срещали, сражавали и загивали. Беше оставил на земята всички оръжия освен грамадното дървено подобие на боен бумеранг. Размахваше го и ревеше: „/Ари!шаа!“, за да подкани Стен да излезе и да се бие.

Стен се замисли. Явно това изпитание в двубой, или каквото и да беше, включваше формализирани правила: прибежки и припълзявания през горичката и после, ако и двамата оцелеят, ново изпитание на поляната. Един срещу друг, с по едно оръжие и поред. В момента, изглежда, това означаваше да излязат на открито и да се замерват с бумерангите.

Стен имаше няколко проблема с противника си. Преди всичко, макар това очевидно да беше бой на живот и смърт, той бе сигурен, че многото приятели, роднини и другари по чашка на съществото няма да останат особено доволни, ако отреже главата на воина. Разбира се, това най-вероятно осигуряваше страхотен начин да те поканят на голямата пиячка, но оживяването след това щеше да е проблем. Второ, оставаше проблемът с бумеранга. Стен го опипа за стотен път. Беше мятал такива неща при тренировките с примитивни оръжия, но всички те бяха направени за същества приблизително с неговия ръст, плюс-минус педя. А това оръжие бе предназначено за триметрови същества. Стен едва можеше да го вдигне, камо ли да го хвърли по противника си.

Стен премисли тревогите си още няколко пъти. И все стигаше до един и същ отговор. Изпъшка отчаяно и излезе на поляната.

Воинът го забеляза моментално и крясъците се прекратиха. На лицето му се изписа подобие на огромна усмивка. Приличаше най-вече на усмивка на облекчение, сякаш воинът се бе разтревожил, че Стен няма да се окаже сериозен съперник.

Воинът се присви, изпънал пред себе си бумеранга. Стен — чувстваше се като пълен глупак — се опита да изкопира стойката.

Атаката последва без предупреждение. Беше взрив от движение, сякаш с плющене се разгъна огромно кълбо от навита стомана. Дървото се плъзна напред, на височина до коляно над тревата, и Стен подскочи и задраска нагоре във въздуха. А след това с ужас видя как бумерангът като в забавен каданс плавно се плъзна нагоре. Стен вече се превърташе на кълбо във въздуха… тъп удар и нещо го удари по ръката.