Алън Кол - Вълчи светове

— Бих ли могъл аз, Нем!и, вождът на стра!бо — той се оригна — да съм се объркал толкова?

— Ако пиеш от тая пикня на як, не е трудно — рече Бет. Акау/лей до нея вече беше заспал.

— Пастирите имат ли сиви салове и плуват ли с тях из въздуха вместо по водата? На пастирите колибите с рибешка форма ли са и могат ли да хвърчат във въздуха?

— Другопланетни — каза доволно Стен.

— И вие ще ни отведете при тези търговци, нали? — попита Бет. Почти беше изтрезняла.

— За новите ми приятели, които се окървавиха в ритуалите на стра!бо… утре или на следващия ден от пиршеството ще ви изпратя, придружени от най-добрите ми воини.

— Благодарим ти, вожде — каза Стен. Усещаше, че вече е пиян почти колкото Нем!и.

— Трябва да ви предупредя — изхъхри старият вожд, — че пътят ще е дълъг и труден. Около трийсет слънчеви изгрева и залеза.

— Нем!и, а какви са шансовете да… — почна Бет и млъкна, защото Нем!и леко се килна към Стен и захърка.

Стен и Бет се спогледаха. Бет сви рамене и надигна друга кратуна.

— Е — каза тя, — предполагам, че все пак ще можем да се измъкнем от този… очарователен… свят и че няма да ни се наложи да прекараме остатъка от живота си в пиене на кръв и подаване на скоросмъртница от ръка на ръка. Така че ще последваме ли примера на благородния Нем!и?

— Що не — отвърна Стен и взе кратуната. Идеята му се стори не по-лоша от всяка друга.

Стен се събуди под сърдития блясък на жълтото слънце, което мяташе нажежени копия през цепнатините на колибата. Простена тихо и стисна очи.

Сякаш хиляда — не, две хиляди — копитни бяха препускали през мозъка му, после се бяха спрели да попасат и да се издрискат върху езика му.

Някой до него се размърда.

— Ще умра — изпъшка той.

— Вече умираш — отговори му Айда.

— Млъкни, Айда. Не се шегувам.

— Аз също. Всички ще умрем.

Стен съвсем се събуди. Надигна се и огледа с кръвясали очи другите от групата — те вече бяха станали и се мотаеха замаяни из колибата.

— Този път поне — каза Бет — Айда не преувеличава. Хванали сме някаква гад. Ще ни убие след около…

— Двайсет дни — уточни Айда.

— Майната му — изпъшка Алекс. — Сега на мене ми трябва нещо за изтрезняване, ако искам да видя края на тоя ден.

Стен не му обърна внимание, а попита Айда:

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво става?

Тя включи ръчния си скенер на медицинска сонда, и му го подаде. Той погледна екранчето. И видя как в него се е втренчило друго същество с дезоксинуклеокиселинна омраза в единственото си блеснало протеиново оченце.

Гадта, както я нарече Бет, бе вълниста лентичка с тънички зелени ивици по края. Виждаха се и пръснати яркочервени точици — като оръжейни гнезда.

— Що за съсирек е това, по дяволите?

— Някакъв вид микоплазма — поясни Айда. — Забележи, едноклетъчно е, но няма клетъчни стени. Вероятно е най-старата форма на живот в галактиката. Лоша, подла и гладна твар. И откакто кацнахме, сме вдишали милиони от него. Интересното е, че микоплазмите наистина виреят в области с вулканична активност.

— Не ме интересува начинът му на живот, Айда. Какво ще ми кажеш за нашия живот?

— Вече ти казах, Стен. Двайсет дни.

— Никаква профилактика?

— Никаква… освен да се измъкнем от планетата.

— Двайсет дни — разсъди Бет. — Което значи, че не ни стигат десет дни до търговския лагер.

Стен потърка слепоочията си, което премести музикалната програма от солото с гонгове към частта с тимпаните, след което отново погледна еднакво унилите си сподвижници.

— Страхотна новина. Е, какво още се е скапало?

Въздухът над тях с разцепи от оглушителен писък. Колибата се разтресе.

Изтичаха навън и видяха порещия небето яничарски кораб.

Алекс се обърна към Стен и се усмихна странно.

— Ти си най-щастливият момък, който познавам — рече той и посочи „Турнмаа“, който включваше спирачните си дюзи и започваше да каца. После добави: — Ако трябва да мрем, оная гадинка ще почака.

— В ИМЕТО НА ТАЛАМЕИН, НАСТОЯВАМЕ ДА НИ ПРЕДАДЕТЕ ЧУЖДОПЛАНЕТЯНИТЕ.

Гласът на яничарския капитан прогърмя над саваната и заглуши дори бойните припеви на хилядата струпали се пред кораба воини.

Отвърна му гора от гневно разтърсени копия.

— Адска тъпотия — отбеляза Алекс.

Стен, Алекс и останалите се бяха скрили в близката горичка и наблюдаваха спора.

Стен изпитваше искрено възхищение от ефективността на яничарите. Личеше си, че са добре обучени бойци. Още преди прахът от приземяването да се е слегнал, яничарите се бяха изсипали навън, бяха се окопали, прикрили с пясъчни чували и бяха разположили автоматичните си взводни метателни оръжия.