Алън Кол - Вълчи светове

На самия кораб картечната кула се въртеше и обхождаше фронта на воините.

Това напомни на Стен за вулканичната микоплазма във вените им. Микоплазмата с омразната й ДНК също помръдваше напред-назад и се готвеше за атака.

— В ИМЕТО НА ТАЛАМЕИН…

— Не можем да позволим това — заяви Бет и се надигна. Другите — дори Док — също станаха. Пръв от горичката излезе Стен.

И тогава чуха бойния вик на Акау/лей.

— /АРИ!ШАА!

— /АРИ!ШАА!

Акау/лей пристъпи пред воинската гмеж и закрачи към кораба. Носеше вързоп с оръжия — дар за врага, когото щеше да заколи с любов в горичката.

— /АРИ!ШАА! — отново изрева той. И спря точно пред поклащащото се дуло на картечницата.

— ДА БЪДЕ — прогърмя в отговор гласът на яничарския капитан.

Акау/лей хвърли вързопа с оръжия на земята, отдръпна се, посочи към дърветата и прикани врага за ритуалния двубой.

— /АРИ!ШАА!

— /АРИ!…

И картечницата затрещя и прекъсна бойния му вик. Куршумите профучаха през него и буквално го разполовиха.

Като един, воините се понесоха напред и тогава всички яничарски оръжия забълваха огън. Докато екипът на „Богомолка“ реагира, стотина стра!бо вече издъхваха на земята, а останалите се пръснаха в бяг.

В един безумен миг Бет си спомни думите на Акау/лей за гордостта на стра!бо. В двумилионогодишната си история те никога не се бяха пръскали в бяг.

Вадичките от сълзи бяха пресъхнали, но още личаха по хлътналите скули на Нем!и. Двамата с Алекс бяха залегнали под билото на ниския хълм срещу янския кръстосвач.

— Щом тези мъже не зачитат обичая, значи са извън закона — прошепна чуждоземният.

— Прав си — каза Алекс. — И както рекох вече, не са по-добри от едно кембълско говно.

Стен лежеше на самото било, заслонил грижливо лещите на бинокъла, за да не отразяват, и оглеждаше кръстосвача.

— Щом не спазват закона, значи не можем да им предадем приятелите си — продължи Нем!и. Все още беше дълбоки смаян от убийството на Акау/лей. — Следователно това значи…

Стен изключи бинокъла и се изпързаля по склона до тях. Успя да чуе края на шепота на Нем!и.

— Това значи — прекъсна го той грубо, — че щом се стъмни, ги избиваме. Избиваме ги до крак.

Когато слънцето допря ръба на кратера, външният говорител запращя:

— Вечерна молитва. Всички на колене. Таламеин, благодарим ти за признанието на нашата мощ. Благодарим ти за своята сила като яничари и че ни възвести нашия дълг в този свят на неверници.

Нямаше други движения около кръстосвача докато бойците в черни униформи слушаха молитвата, освен непрестанното, автоматично полюшване на картечната кула на върха на кораба.

— Благодарим ти предварително — продължи да пращи капитанският глас — за даровете, с които ще ни удостоиш утре заран и които ще си спечелим, преследвайки неизвестните нашественици. Да бъде.

Войниците тихо се раздвижиха на нощните си позиции.

— Защо Стен не избра някой от нас, от стра!бо да започне атаката? — попита разгневена Ди!н.

Бет усърдно потупваше Хъгин, въпреки че бяха дали на двата тигъра изрични инструкции да не се месят. Айда също не смееше да отвърне.

— Защото Стен уважава обичаите ви — подхвърли най-сетне тя напосоки. Надигна се и изгледа строените воини на стра!бо, скрити дълбоко в гората за двубои. — Тъй като не познаваме много добре законите ви, той реши, че може би неговите методи — методите на групата ни — ще нарушат вашите порядки.

Ди!н изръмжа доволно и отново започна да лъска върха на копието си с увитата около пръстите й кожа. Бет погледна тигрите и каза:

— Мънин. Хъгин. Добитъка. Сега.

Тигрите се обърнаха и се понесоха на дълги скокове в сгъстяващия се мрак към саваната.

„Аха. Ей ги наште хубавци“ — помисли Алекс, загледан в петчленния яничарски патрул, приближаващ се към храсталаците, в които се беше сврял.

„Тъй значи, не сте само пост, момци, ами и нощен патрул.

Хайде, момци. Алекс ви чака.“

Патрулът крачеше в непрогледния мрак точно към неговия храсталак. Килгър зачака.

„Недей ги гледа — припомни си той съвсем ненужно. — Недей ги зяпа… аха, подминават. Подминете ме, подминете ме.“

Патрулът се движеше в добре тренирана бавна крачка и подмина храста мълчаливо.

А Алекс излезе и влезе в крачка след тях.

„Леви… Десни… и сме в крак… и сега съм зад тебе, момко…“

Грамадният му юмрук, подсилен от свитите зад него мускули от планетата с тройна гравитация, се стовари в тила на последния. Яничарят рухна, без да издаде звук. Алекс го задържа и леко го пусна на земята.