Алън Кол - Вълчи светове

Зарядите улучиха капитана в главата и залепиха черепа му в двата зрителни екрана.

Стен се обърна. Нем!и го гледаше слисано, после лицето му се проясни и той се усмихна.

— Аха — промълви той. — Заради Акау/ей. Вие не разбирате нашите обичаи.

— Ще се вдигне ли, Айда? — попита Бет малко притеснено.

— Разбира се — изсумтя ромката. — Имаме си кораб, наполовина закърпен срещу изтичания, вдигаме се без система за кацане, горивото изтича кофти, а аз не съм се къпала от цяла седмица.

— Не е проблем за моме като тебе — обади се Алекс.

С едва сдържан гняв Айда изсумтя и заблъска по клавишите. Маневрената система се оригна, хлъцна, изстърга и носът на „Турнмаа“ се надигна.

— Само да не разбере скапаният компютър какво се опитвам да направя…

След което тласна двата двигателни лоста до края.

Странно, но двата двигателя „Юкава“ запалиха едновременно и „Турнмаа“ макар и с мъка се надигна и се понесе към космоса.

Долу шепа воини на стра!бо се взираха към небесата. Бяха заровили мъртвите си, бяха ги почели с пиршества, животът продължаваше.

Мъжът при реката изглеждаше около тридесет и пет годишен. Дългият му въдичарски прът се беше извил и почти невидимата корда звънеше тънко и пореше реката.

Мъжът сипеше под нос непрекъснат низ от ругатни — ругатни и почти молитви.

— Ела ми, скапан рибок, и може и да те пусна. Ела ми, сьомгичке. Ха така! Ела насам.

Изведнъж сьомгата изхвърча над водата, блесна в сребърна дъга в утринната слънчева светлина и се понесе по течението.

Ругатните се удвоиха, мъжът натисна аванса на макарата и палецът му се задържа да преодолее напора.

Дългата цял метър риба се изстреля като торпедо право към въдичаря и той припряно се дръпна назад, люшна се щом ръбестата подметка на ботуша му се подхлъзна на скалата, и за малко не падна.

Сьомгата прелетя покрай него и се устреми отново нагоре.

Той отпусна аванса, остави кордата да се развие до края, после я спря с раздрания си вече палец.

Махони рязко спря двигателя на бойната кола и тя леко се спусна върху покритата с мъх земя. Той слезе и огледа скептично горичката извисили се към небето секвои. „Съвсем безопасно“ — прецени логичната част на ума му. Другата част, онази, която го беше опазила жив на хиляда примитивни планети, настоя, че тук трябва да гъмжи от призрачета, таласъмчета и четирилапи, коварни и изключително жадни за прясна кръв гадинки.

Както обикновено, той послуша точно тази част от ума си, затова измъкна бойното си снаряжение от задната седалка, щракна раменните скоби и закопча колана. На него висеше миниуилигън, торбичка с гранати и бойният му нож.

— Тъй. Ако съм сбъркал, ще се чувствам като скапан тъпак — промърмори той под нос и вдигна пакета с дневния порцион от дъното на колата.

Огледа се предпазливо и запристъпва целенасочено през дърветата.

И — съвсем не изненадващо — точно на пътя му се озова дребен кривокрак мускулест мъж, облечен в петнисто кафявата униформа на гвардеец и с небрежно килнат шлем с каишка под брадичката. Уилигънът на войника висеше преметнат през рамото му.

В дясната си ръка държеше дълъг нож, който по-скоро приличаше на мачете, но острието му при основата бе двойно по-широко, отколкото при върха.

— Капитан-лейтенант Ян Махони, корпус „Меркурий“, на служба на Негово императорско величество — каза Махони, като се стараеше много грижливо да не помръдне и се мъчеше да си спомни кога точно се е оставил да го научат на гуркали под хипноза.

Войникът остана съвършено неподвижен. Много предпазливо, Махони протегна дясната си ръка с длан надолу.

Стражът включи личния си ретранслатор, пристъпи крачка напред и прокара компютърния датчик по дланта на Махони.

Компютърът разчете импланта и го транслира до компютъра на гвардейската рота. Един удар на сърцето — и една от лампичките светна зелено.

Войникът отстъпи и вдигна за почест дългия си нож — кукри. Махони отвърна на поздрава и навлезе сред дърветата.

Много, ама много се зарадва, че мина без инцидент — веднъж го бяха допуснали да присъства на рождения ден на преторианската гвардия, на който някакъв войник, не по-висок от метър и половина боец, го бе предизвикал на двубой, след като бе отсякъл главата на бик с един удар на дългия си церемониален нож.

Почти се ухили при спомена за жестокия запой, последвал религиозните церемонии и благословията на оръжията на частта. Традиции. Откога ли, зачуди се той, ниските планинци от земния Непал служеха като лична гвардия? Сигурно доста преди самия Вечен император.