Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Лиз набра клавишите.

— Преди повече от година. Идеално. Сега мога да претърся бордовия дневник. Но полека. Само повърхностна информация. Това ще задържи „Заара Варид“ на връзка. — Малкият съд започна да преравя дневника си, докато Лиз полека въвеждаше сондите си… като през цялото време се държеше леко встрани, прелитайки и бръмчейки като електронна муха.

— Погледнете това!

Лиз беше сканирала на бордовия интелект.

— Тази таратайка има компютър колкото за цял лайнер!

— За какво ще й трябва на една яхта толкова голям компютър? — попита Хайнис.

— Ох… не така! Скапана „Заара“… — Лиз бързо изключи. — Освен това си има повече тъпи капанчета, отколкото бири можеш да изпиеш — обърна се тя към Алекс. — Ако задържа още, най-малкото, което ще направи, е да изтрие.

Стен се смъкна отчаян на стола си.

— Това ли е всичко, което можеш да измъкнеш, Лиз?

— Не, изработих я да ми даде ключовете си.

Стен се надигна и каза.

— Дай ми ги. Хайде, Алекс. Мисля да направим малък взлом.

Тръгнаха към вратата.

— А, капитане? — каза Лиз.

— Да.

— Може би трябва знаете още нещо.

— Давай.

— „Заара Варид“ явно има бомба на борда. Изглежда доста голяма.

— Благодаря.

— Няма защо.

Стен и Алекс излязоха.

На борда имаше само една малка каюта и също толкова малък ускорител. Въпреки че ускорителят беше средна категория, по някое време някой бе вложил доста труд и старания, поддържайки пластдървото на пода и стените и абаносовите вещи и принадлежности. Но сега цареше истинска бъркотия. По пода се въргаляха разхвърляни дрехи и хранителни контейнери, които сегашният обитател дори не си беше направил труда да изхвърли в отпадната система.

Тарпи се беше проснал на един нар, затворил очи. Усмихваше се. Беше затрупан с котки. В друг някой век сигурно щяха да ги нарекат улични котки и чистото им родословие със сигурност щеше да бъде оспорено. Тарпи ги наричаше пристанищни котки и те бяха с всякакви цветове и размери. Той галеше пухкавите им тела, които заплашваха да го погребат, и лениво следеше какво става на „Заара Варид“, ръждивия варел, закотвен на половин клик встрани.

Нещо измърка под лявото му рамо и Тарпи се надигна, колкото да може котето да се измъкне. То се присламчи към останалите, които сучеха от цицките на Мама. Мама се беше излегнала стабилно върху корема на Тарпи.

Котките бяха единственото, което помагаше на Тарпи да не полудее. Откакто бе поел този пост, около „Заара Варид“ не се случваше нищо, абсолютно нищо. Разполагаше с „мускули“, скрити от другата страна на „Заара Варид“, но поддържаше с тях съвсем минимален контакт. Смяташе ги за тъпи скапаняци, чиято единствена стойност бе в готовността им да загинат на място.

За компания по време на този дълъг пост Тарпи предпочиташе котетата.

Усети лек гъдел в лявото си ухо и чу тихото „бип-бип-бип“. Сърцето му заблъска и Тарпи заповяда на пулса си да забави. Най-после нещо се случваше!

Той се освободи внимателно от котките и седна на ръба на нара. Включи видеомонитора и започна да върти камерата около кея, на който беше закотвена яхтата.

Пристанището за космически яхти беше съвсем лесно за оглед. Приличаше на метално дърво, високо около два километра и с много клони. Стволът на дървото беше оставен за магазини, ресторанти, за поддържане и зареждане с гориво. Клоните бяха разделени на кейове с частни регистри, приютяващи какво ли не — от яхти с размери почти колкото лайнер до малки каботажни съдове.

Тарпи забеляза, че малко встрани от „Заара Варид“ нещо се движи. Фокусира движещото се петно тъкмо когато Стен и Алекс излязоха от сянката на закотвения на по-горния клон звездолет и небрежно закрачиха към яхтата. Щом ги позна, Тарпи се ухили и натисна алармения зумер, за да предупреди „мускулите“.

Стана от нара и надяна доспехите си. Тръгна към вратата, но спря за миг. Погледна отворените контейнери с храна по пода. Беше предостатъчно, за да са доволни приятелчетата му, докато работата приключи.

Вратата със съскане се отвори и Тарпи излезе.

Алекс набързо огледа още веднъж зоната около кея. Никой. Дори тех не се мяркаше.

— Да влизаме и да свършваме, момче, чисти сме като зъбките на кралицата.

Стен тръгна право към заключващия панел до входа на кораба, отвори го и започна да набира отключващия код, който му беше дала Лиз. Вкара първите три цифри и зачака компютърът да ги провери и да му разреши да продължи със следващата група.