Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Зяпна екрана, съсредоточавайки цялото си внимание върху мъглата от имена, цифри и други подробности.

Засвири предупредителен сигнал. Бомбата щеше да се задейства всеки момент. Но Стен продължаваше да стои замръзнал… поемаше в ума си всичко, което можеше да задържи. Воят заглъхна. Превърна се в несъществено, досадно бръмчене в тила му. Той продължаваше да чете.

Чу някакъв странен, ръмжащ звук зад гърба си. После една огромна ръка обгърна тялото му и Стен усети как го надигат от пода. Успя само да види за последен път вихрещите се по екрана данни и разбра, че някой го носи през кораба в бесен бяг.

Щом изхвърчаха през вратата, в лицето му блесна взрив от светлина.

Алекс спря за микросекунда до някакъв товарен контейнер и хвърли Стен във въздуха. Стен усети, че лети нагоре, след това видя връхлитащата срещу лицето му площадка.

Ужасният взрив го оглуши.

Върна се замаян към реалността и кой знае защо, видя Алекс, паднал до него.

Приятелят му бавно се надигна и се изтупа от прахта. В далечината засвириха сирени. Алекс му помогна да се изправи и каза:

— Трябва да си поприказвам с тебе, момче. За тоя твой гаден навик дет’ замалко не ни уби.

Теренът около имението на Хаконе приличаше на военна база заради униформените мъже, които товареха оръжие на грависледите и се качваха на тях. Наоколо се трупаха още шейни — като налягали улични псета, но подредени в бойна формация.

Униформените не бяха бивши бойци, тъй като продължаваха да изпълняват ролята си на имперски военни. Бяха дезертьори от преторианската гвардия, подмамени или убедени да дезертират и използвани от месеци за най-мръсните конспиративни работи.

Бяха облекли с радост отново униформите си и се бяха задействали. След всичките тези години Хаконе трябваше да е доволен — най-после се почваше!

Но както става повечето пъти в живота, се почваше не в подходящия момент. Макар Хайнис и Колинс да мислеха, че всякаква връзка със „Заара Варид“ е прекъсната, една алармена линия беше останала. Когато корабът се взриви, Хаконе го разбра веднага.

Кай Хаконе, който съвсем не беше безумец, се гордееше със способността да преценява ситуацията моментално. „Заара Варид“ заедно с компютърните файлове се беше изпарил. Координаторът на заговора бе разпоредил да се изчака, докато не се получи определен сигнал от „Нормандия“. Но нещата се бяха променили и той нямаше как да се посъветва с координатора, който в този момент се намираше на борда на „Нормандия“.

Така че Хаконе пое отговорността и вкара хората си в действие. В края на краищата смъртта на Императора беше сигурна и най-лошото, което можеше да се случи, бе неговите хора да бъдат задържани на място за известно време.

Хаконе се постара да си внуши бодрост — отдавна бе забелязал досадната си склонност да изпада в униние — и заслиза по стъпалата. Бойната му кола се спусна и кацна.

— Знаете маршрута, сержант.

— Адски добре го знам, след всички тези години — отвърна прошареният експреторианец.

Машината излетя. Струпаните грависледи оформиха боен „диамант“ и със съсък се понесоха в небето.

Пилотът погледна екрана, после радара и изпръхтя доволно. Пипна клавишите и кранът на пилотското кресло го люшна назад и встрани от полукръглия пулт и го смъкна на пода. Той разкопча колана и реши, че честта му заслужава малко самоизтъкване. Пръстите му забърсаха един ключ, който превърна главния екран във визуален.

На светлинни години от пулсара имаше ослепителна светлина, видима и доловима от всички уреди. Таанският пилот чу притесненото мърморене на лордовете, стоящи край него, угаси екрана и се поклони.

— Нашите координати са заповяданите. Имперските кораби са на екрана и срещата ще е в рамките на следващите десет корабни часа.

Лорд Киргиз отвърна на поклона на пилота, после всички лидери на системата Таан се изнизаха от командната зала.

Пулсарът — NG 467H в звездните каталози — беше третата опция, дадена на Императора от таанците за срещата. И единствената, която бе одобрил. Императорът си даваше сметка, че пулсарът осигурява пълна радиотишина и от двете страни. Така че ако нямаше предварително устроена засада — а Империята имаше предостатъчно увереност в превъзходството на имперските сензори, за да елиминира тази възможност — не можеха да го чакат никакви изненади освен това, което евентуално щяха да поискат от него таанските висшестоящи особи.