Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Не преставаше да мисли за Тарпи. Кой знае защо, беше някак сигурен, че продължават да играят играта на професионалиста. Беше убеден, че Тарпи се крие съвсем наблизо и изчаква за съвършения изстрел. Дали не дебнеше Алекс?

И изведнъж Стен забеляза как изражението на приятеля му се променя и почти в същия миг усети, че някой е зад гърба му. Извъртя се рязко, опитвайки се да вдигне уилигъна, но с пълното съзнание, че оръжието е в лявата му ръка. Докато се извръщаше, сви пръстите си и отчаяно се опита да скочи…

Тарпи го беше сгащил. Стен беше точно пред него. Набитият — Алекс — бе на линия. „Съвършен шахматен ход“, помисли Тарпи, докато дърпаше спусъка. Първият изстрел щеше да свали Стен, а след това единственото, което трябваше да направи, бе да продължи да натиска спусъка и дебелакът щеше да падне само миг по-късно.

След това изведнъж усети, че изстива. Усети някакъв отчаяно възвръщащ разума студ, който като че ли започваше от рамото и бързо продължи надолу по тялото. Коленете му се подкосиха и той се помъчи да задържи ума си да не пропадне в пълния мрак.

Погледна надолу и видя, че собствената му пушка лежи до Стен. Нечия ръка беше стиснала оръжието, пръстите й рефлективно натиснаха спусъка — и пушката стреля.

Тарпи се зачуди чия ръка държи пушката. Чу бръмчене на мухи и усети пърхане покрай лицето си. Посегна да прогони мухите. И тогава видя собствената си ръка от лакътя нагоре, от която швиртеше артериална кръв.

„О — помисли Тарпи, докато падаше. — Ама то моята ръка държи пушката.“

Стен погледна трупа на Тарпи, сринал се в краката му, сви два пъти пръстите си и ножът се изстреля обратно в канията си под мускулите му. Усети тежките стъпки на Алекс зад себе си и се остави на приятеля си да го вдигне.

Стен го изгледа и каза:

— Беше нацелил и двама ни. Разбра го, нали?

Алекс го стисна леко за рамото и го бутна към борда на „Заара Варид“.

— Знам, момче. Все някой трябваше да го направи, нали?

Вратата на яхтата се отвори с шумното скърцане на стар ръждясал метал. Стен едва я изчака да се открехне и скочи вътре. Алекс остана да пази.

Изтърбушен корпус, бъркотия от безполезни уреди и провиснали жици, които не водеха доникъде. Стен предпазливо запристъпва през някогашната главна каюта към пилотската кабина. Въпреки че не забеляза никакви капани за тъпаци, бързо съобрази, че никой няма намерение да използва съда по предназначение.

Огледа внимателно входа към пилотския център. Не забеляза нищо опасно. Погледна към отсрещния ъгъл и се опули от удивление.

Някой беше прогорил с лазер целия пулт за управление. На негово място беше поставен огромен компютър. За разлика от всичко останало на борда, той блестеше без нито едно петънце. Пред очите му един малък робот-чистач избръмча и обходи пулта. Избълва тънка струя поляризираща мъгла, после изсмука всички полепнали прашинки.

Стен пристъпи към пулта. Нямаше представа какво би могло да задейства бомбата. Не, това, което всъщност го безпокоеше, беше кога. Беше готов да се обзаложи, че е включена към нещо като часовников механизъм. Беше логично, ако не по друга причина, то поне за да предотврати злополука, която също така можеше да изтрие компютърните файлове.

Пръстите му пробягаха по клавишите и мониторът светна: САМОЛИЧНОСТ? Стен се поколеба, после направи бързо предположение: ХАКОНЕ. Компютърът затрепка и прие.

Стен въздъхна облекчено. Дотук доб… Пръстите му продължиха да набират без никакво колебание. Винаги имаше шанс липсата на реакция от страна на оператора да се окаже спусъкът. ПРЕГЛЕД НА ФАЙЛОВЕ. Компютърът се зае със задачата си и започна да извлича безкрайна върволица от данни. Отначало Стен не разбра какво вижда, след това осъзна, че е списък на главните съучастници — стотици имена, които се повтаряха, превъртаха се нагоре по екрана и изплуваха отново отдолу. Опита се да се съсредоточи. Накрая се изписа: КОМИТЕТ ВАРИД. ПОДРОБНОСТИ ЗА.

Стен придвижи курсора нагоре и заглавието замръзна. После набра: ИСКАНЕ ПОДРОБНОСТИ.

Екранът примига два пъти и имената и цифрите започнаха да се изписват. Появи се и още нещо. Седем букви с прекалено голям шрифт, образуващи дума или име, започнаха тревожно да просветват в десния горен ъгъл на видеомонитора. ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! Отново и отново, продължаваше да се повтаря: ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС!

Вътрешностите на Стен се смразиха. Бомбата беше задействана. Явно трябваше да набере ответния код, за да я спре. Нямаше представа откъде да започне. Така че направи най-логичното нещо. Логично, стига животът да не те интересува особено.