Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

„Тъпашка издънка“, изшепнаха мислите на Динсман от екрана към Стен и Рюкор.

Динсман не се беше чувствал толкова неуверен в себе си. Изведнъж екранът се изпълни от огромно изображение на длан. Изпъкнаха пънчетата на два липсващи пръста.

— Хайде — нетърпеливо подкани Стен. Рюкор изви лоста.

Екранът трепна и след миг Динсман гледаше как двамата мъже си разменят поздрави пред бара.

— Усили звука! — изръмжа Стен.

Алейн изгледа мъжа в инженерския гащеризон, направи преценката си и каза:

— Инженер Рашид?

Стен и Рюкор видяха как двамата влязоха вътре, след това по екрана смътно пробягаха ръце, когато Динсман включи бомбата и зачака финалния миг. Липсваше звук от таймера на бомбата, но Динсман чуваше тиктакането в ума си. Ключът бяха думите „инженер Рашид“. Беше измерил и отброил секундите, които ще са им нужни, докато Джанис ги поздрави и ги настани в сепаре В.

Динсман отброи в ума си последния миг от живота на няколко души. Не сега… почти сега… сега… и залата за мозъчен скан се изпълни с мътнобяла светлина и пукащи тъпанчетата експлозии.

После екранът се превърна в гурион, чиято стомахо-уста пулсираше към лицето на Динсман. Той се изпъна в стегите си и отново изкрещя.

Рюкор го гледаше с пълни със сълзи очи.

— Какво да правя с него? — попита тя.

Стен сви рамене. Рюкор избърса очите си. Протегна плавника си и натисна плъзгача докрая. Динсман изведнъж съвсем се усмири. Стана изключително кротък, за пръв път в живота си.

— Вярваш ли в призраци? — попита Рюкор.

Стен помисли малко.

— Знам ли? Може би… но не в неговия.

Рюкор се замисли над това, а след това натисна бутоните, които заповядваха на креслото й да я отнесе обратно в удобния, дълбок и пълен с хладка вода аквариум. И малко преди да изчезне сред водните пръски и шумния плясък, Стен я чу да казва:

— Оптимист си, млади ми Стен.

А Стен си представи гръмкия смях, изригващ от цистерната. После излезе от залата, зачуден какво бе искала да каже.

Стен премести обемистата папка от едната ръка в другата и застана търпеливо на прага към работната зона. Наблюдаваше с удивление Вечния император, наведен над странния, приличащ на кутия предмет, който държеше нежно. Присвитите пръсти на дясната му ръка дръннаха по струните отначало предпазливо, а после — с малко повече увереност.

Мъжът пред него запя с тих, леко пресипнал глас:

Една от струните бръмна, запънала се в грифа, и Императорът отчаяно възкликна:

— Скапано!

Тресна инструмента на пода и кутията издрънча, съпроводена от ехото на изпънатите струни. Той зяпна продължително странния предмет, след което го изрита към купа подобни. Едва тогава забеляза Стен. Намръщи се, после бръчките изчезнаха и той изръмжа:

— Никога не се опитвай да правиш китара!

— Не съм и помислял, сър — отвърна Стен и пристъпи в работната зона.

Хвърли поглед към купа шкартирани инструменти и се огледа из помещението. Тук-там по стените и таванските греди бяха провесени други опити. Някои бяха отчасти довършени. Други включваха само изрязаните по шаблон гърбове. А по пода се търкаляха пръснати парчета дърво с различна големина, приготвени за грифове. Стен подуши ужасната воня на нещо лепкаво, къкрещо в едно котле над открития огън.

— Извинете ме, сър, но какво е „китара“?

— Музикален инструмент — каза Императорът. — Или поне така го е нарекъл някой сатана, когато е изобретил това нещо с грифа.

Стен кимна замислено.

— Оо, значи това правите. — Вдигна една от захвърлените китари и я огледа с любопитство. Надникна през струните в дупката.

— Не виждам интегрална схема. Как го карате да работи?

— С шибана трудност — каза Императорът, стана и дръпна един от окачените голи дървени гърбове. — Подай ми гласпапира. Шкурката.

Стен се огледа, зачуден какво има предвид Императорът. После свърза: Шкурк. Скръц. Нещо грапаво. Нещо за шлифоване. Бръкна в боклуците на пода и изрови нещо, което според него отговаряше на изискванията.

— Всичко е във вътрешната форма — поясни Императорът. — Нещо свързано с отскачането на звука от кутията. Бедата е, че в онези дни никой не е описал научно как точно се прави гърбът. — Взе шкурката от Стен и започна да търка дървото.

— Правеха го по усет — продължи Императорът. — Малко тук… — Започна да трие по извития ръб. — Малко там… — Започна да търка някакви петънца лепило.