Лора Роуланд - Шинджу

Сано прибра коня в конюшнята и пренесе вързопите в антрето на къщата. После отвори вратата към всекидневната. Да забие кинжал в корема си, щеше да му е по-лесно. Ужасяваше се да застане пред баща си, ужасяваше се да види отново белезите на смъртта по лицето му.

Вратата към спалнята на родителите му стоеше отворена. Сано видя майка си, застанала до прозореца с гръб към него. Баща му лежеше на футона със затворени очи. Приглушена хъхреща кашлица разтърсваше тялото му почти непрестанно. Сано изтръпна от страх. Никога не бе виждал баща си да си ляга толкова рано. Болничните принадлежности край леглото му — купи за чай, леген, намачкани кърпи, бурканчета — говореха, че не е ставал цял ден или дори по-дълго.

— Отосан! — промълви Сано.

Баща му се размърда. Бавно отвори очи и смръщи измършавяло лице. В следващия миг гримасата изчезна, сякаш дори лекото движение на лицевите мускули изчерпи силите му.

— Ичиро — каза майка му с напрегната усмивка. — Каква изненада. Не те очаквахме.

Сано отиде при нея и я прегърна. Тази твърда, енергична жена сега изглеждаше смалена и крехка.

— Сине мой — прошепна баща му. — Защо си тук? Не трябваше ли да си на работа? Не те ли чакат в общежитието…

Дали да не измисли някакво извинение, поколеба се Сано. Ще признае на баща си, че е загубил работата и покровителя си, когато старецът позакрепне.

Немощната десница на бащата се подаде изпод завивката и докосна ръката на сина.

— Отивай — каза и го подбутна едва доловимо. Остър пристъп на кашлица го задави. — Не бягай от задълженията си.

— Отосан — Сано преглътна, за да премахне буцата, заседнала в гърлото му. Не можеше да лъже. Баща му бе безкомпромисно честен и изискваше от него същото. — Съжалявам, но трябва да ти съобщя нещо лошо.

И му разказа всичко, което се беше случило от самото начало на разследването до раздялата му с Кацурагава Шундай. Когато свърши, събра сили в очакване на бащините обвинения.

Но старецът не каза нищо. Само премигна веднъж, бавно. Сано видя как едва мъждукащото пламъче в очите му намаля съвсем.

— Отосан, съжалявам — отрони Сано, разтревожен не толкова от безмълвната присъда, колкото от съзнанието, че може би току-що бе унищожил последната възможност баща му да се съвземе. — Моля те, прости ми. Не се предавай! — той взе в ръка бащината си длан. Тя потръпна от докосването му. За стареца той вече не съществуваше. Сега Сано изпита съжаление, че не извърши сепуку. Баща му би предпочел синът му да е мъртъв, отколкото опозорен.

— Отосан!

Майка му застана до него и нежно го дръпна за ръката.

— Остави баща си да почива — помоли го тя. — Не би ли искал да си подредиш нещата и да се изкъпеш преди вечеря?

Сано се извърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — извика майка му. — Кога ще се върнеш?

— Не знам.

Навън валеше и скоро Сано подгизна целият. Дъждът се сипеше монотонен и неспирен, трополеше по керемидените покриви и се стичаше от стрехите. Светлините на лампите превръщаха прозорците в размити жълти квадрати. Върховете на пожарните кули се губеха в мъгливия здрач. От време на време го подминаваше случаен минувач, забързан под чадъра си. Сано вървеше от часове, краката го боляха, но съзнанието му не му даваше покой: дали да възстанови отношенията си с Кацурагава или да си направи сепуку. И в двата случая трябваше да се откаже от разследването на убийствата, а това му се струваше недопустимо. Крачеше безцелно из града, докато накрая се озова пред стените и рова на затвора в Едо. По бойниците премигваха факли и сградата просветваше в мъглата като обитаван от призраци замък. Едва ли си бе и помислял отново да се върне на това противно място, но сега прекоси бързо моста и без капка колебание се отправи към стражите.

— Аз съм йорики Сано Ичиро — каза на пазачите с надеждата, че все още не са научили за промяната. — Искам да видя д-р Ито Генбоку.

Желанието му не бе продиктувано от осъзнато намерение, но сега си даде сметка, че постъпва правилно. Един разговор с човека, направил толкова жертви в името на идеалите си, можеше да му помогне да реши собствената си дилема.

Стражите го пуснаха. Един от тях го преведе през дворове и коридори до една колиба в най-далечния край на затвора. Единственият й прозорец светеше слабо, а от комина се издигаше пушек. Пазачът отвори вратата, без да чука.

— Ито, един човек е дошъл да те види — той се поклони на Сано и си тръгна.

Сано остави обувките си пред вратата, приведе глава, за да не се блъсне в ниската рамка на вратата, и застана на прага на една-единствена стая в цялата колиба. Ито бе коленичил в средата до малък мангал с дървени въглища, а пред него имаше лампа и книга. В ъгъла Мура — ета , переше дрехи в една кофа. Докторът погледна Сано без изненада.