Лора Роуланд - Шинджу

— По-добре да се връщам, преди някой да ме е потърсил — каза тя. — Когато ме уловят в неподчинение, ме лишават от вечеря — с неохота се надигна и подаде на Сано плаща, с който се бе загърнала. — Сбогом, йорики сан — направи няколко крачки, обърна се и каза с глас, някак си поновому зрял и сериозен: — Искам отмъщение за смъртта на Юкико. Искам наказание за нейния убиец. Ако е Масахито… — Мидори преглътна с мъка, но продължи смело, — значи така е било писано.

Сано проследи с поглед дребната самотна фигурка, която се заизкачва по пътеката към храма. После пое надолу по склона. Тази вечер ще си почине, но утре отново го чака дълъг път. Обратно към Едо, където му предстои тежката задача да уведоми родителите на Цунехико за смъртта на сина им и да докаже, че младият господар Ниу е виновен за три убийства.

Съдията Огиу се наведе да огледа каменната пейка пред къщичката за чайна церемония. Прокара пръст по повърхността й, после го поднесе към очите и се намръщи.

— Веднага почисти тази пейка! — нареди той на слугата, който се въртеше около него. — Господарката Ниу ще пристигне всеки момент. Всичко трябва да е безупречно.

— Да, господарю.

Слугата започна да мете пейката с малка метличка, а Огиу се обърна да огледа градината. Увери се, че сухите клони са прибрани и листата по повърхността на изкуственото езерото са подредени в красива картина. Скръсти ръце и в пояса му нещо изшумоля. Той извади писмото на господарката Ниу, получено предишния ден. Прочете го, вероятно за двайсети път, като прескочи официалните поздрави и премина направо към същността:

С оглед на някои събития напоследък по мое мнение е крайно наложително да се срещнем и да планираме стратегията си за преодоляване на предизвиканите от тях последствия.

«Събитията», които тя споменаваше, явно се отнасяха за посещението на Сано Ичиро в храма Канон и за убийството на секретаря Цунехико. Шпионите на Огиу му бяха докладвали и за двете. Чудеше се защо Сано му пробута тази прозрачна лъжа за Мишима. Независимо от причините това бе въпрос между висшестоящ и негов подчинен и трябваше да се уреди насаме. Смъртта на Цунехико бе печална, но съвсем обичайна за пътуване по Токайдо. Тогава какво общо имаха тези инциденти с господарката Ниу?

Огиу толкова се мъчеше да се сети, че не спа цялата нощ. Стомахът му се разстрои и продължаваше да го боли въпреки чая от бамбукова пепел, който бе пил. Към притесненията му се добави и тревожната вест, донесена му едва тази сутрин от негов информатор в Едо: Сано не е прекратил разследването на шинджу — в деня, преди да тръгне, е разпитвал актьора Кикуноджо и някакъв сумист. Огиу знаеше, че господарката Ниу едва ли бе разбрала за това — все пак неговите шпиони бяха най-добрите след тези на шогуна . Но сигурно скоро щеше да научи. От мисълта за недоволството й му призля. Остра пареща жлъчка се надигна в гърлото му. Да, решеше ли, тя можеше да го съсипе. Проклет да е Сано Ичиро, този глупак, тъй упорит и непокорен! Хич да не го беше срещал!

Огиу мушна писмото обратно в пояса си. Ще се справи с господарката Ниу. Просто ще приложи уменията, които бе усвоил до съвършенство през годините — вещина във въздействието, изкусна словесност, съзиране на предимството и светкавична способност да се възползва от него, преди противникът да се е усетил. Можеше да улесни триумфа си, като подсигури най-подходящата обстановка. Къщичката за чайна церемония!

Малката постройка изглеждаше като селска колиба — пълна противоположност на градската натруфеност и помпозност. Огиу бе постигнал ефекта на типична за селото простота, без да пести средства, и това му доставяше искрено удоволствие. Парите , разсъждаваше той, могат да купят дори покой и ведрина.

Но днес безпокойството не му позволяваше да погледне на къщурката с обичайното задоволство. Без зеленина градината изглеждаше гола и неприветлива, древните каменни фенери — някак нечисти и износени. Беше си играл с часове да направи стъпалата, които артистично криволичеха към къщурката. Сега внезапно му се прииска да ги пренареди. И видът на къщурката вече не му харесваше. Входът, през който се влизаше на колене, му се струваше твърде висок, а прозорците — твърде малки. И изведнъж видя колибата такава, каквато си беше — нелепо творение на дилетант, който се мисли за майстор в чайната церемония.

Заля го безсилна ярост към господарката Ниу и Сано, които така сериозно смущаваха покоя му. Затова потърси отдушник в поредния гневен изблик.