Лора Роуланд - Шинджу

Сега Сано се зарадва, че я бе оставил да говори.

— Излязла е в нощта на смъртта си? В дневника споменаваше ли се къде е отишла и защо?

Отговорът на Мидори го разочарова.

— Не, не тогава. Беше миналия месец, когато имаше пълнолуние. Не я видях да тръгва, а да се прибира, призори. Но нямах време да прочета тази част от дневника… мащехата ми ме спря. Тъй че не знам къде е ходила.

Миналия месец. Съвсем друго време. Сано загуби интерес, но все пак опита за последно:

— Когато разговаряхме в Едо, споменахте, че разполагате с доказателство за убийството на Юкико. Ще ми го покажете ли?

Мидори го изгледа втренчено.

— Не мога — отвърна тя. — Мащехата ми го накъса. Целия дневник. А и защо ви е? Току-що ви казах, че Юкико не е познавала онзи мъж, личеше си от написаното. Значи не може да е извършила шинджу заедно с него. Това е достатъчно. Сега нали ще откриете убиеца й?

Сано отстъпи назад, за да не види Мидори колко е съкрушен. Какво безсмислено пътуване! Научи единствено, че Юкико не е споменавала Норийоши в дневника си, който вече не съществуваше.

— В дневника пишеше ли нещо друго? — тихо попита той.

За пръв път Мидори излъга. Сви рамене, сведе поглед и измърмори:

— Не. Нищо.

Значи имаше и друго. Щеше му се да възкликне: «Какво си спомни? Кажи ми!», но само коленичи до нея.

— Дори нещо, което изглежда маловажно, може да се окаже полезно. Ако искате да открия убиеца, трябва да ми кажете…

Никакъв отговор.

— Погледнете ме, Мидори.

Тя въздъхна и го погледна предизвикателно.

— Но то… нямаше нищо общо със смъртта на Юкико. Отнасяше се за нашето семейство.

Очевидно не й беше хрумнало, че някой от собствените й роднини може да е отнел живота на Юкико. Сега Сано видя как на лицето й се изписа разбиране. Тя се сви и се отдръпна назад.

— Не е изключено някой от близките ви да е виновен за смъртта на Юкико — рече той колкото се може по-внимателно.

Мидори прехапа напуканите си устни. Накрая заговори глухо:

— В деня, преди да умре, Юкико бе написала, че не може да реши дали да каже нещо, което знае за някого. «Проговоря ли, е предателство. Замълча ли — грях.» След като го прочетох, се върнах назад, за да разбера за кого се отнася — Мидори направи пауза. — Беше за брат ни Масахито.

Младият господар Ниу. И той ли беше жертва на изнудвачеството на Норийоши? И дали неговата високоморална сестра — единствената, способна да му се опре — го бе притискала да си признае някакво деяние, както бе постъпила с момиченцата, счупили къщурката за светулки? Той бе достатъчно хитър да планира привидно шинджу , разполагаше с предостатъчно верни помощници. Но дали би имал търпението да го реализира?

— Какво е знаела Юкико за Масахито, Мидори?

Девойката поклати глава:

— Не зная. Беше написала, само че… — тя се смръщи в усилие да си спомни. — Масахито бил сторил нещо, което се наказва с екзекуция… Не само за него, а и за цялото семейство… такъв бил законът. Юкико пишеше, че мисълта за смъртта изпълва сърцето й с ужас, но предпочита да умре, вместо да живее в срам и безчестие, защото това е дългът на всяка жена от семейство на самурай. А според нея дългът е по-важен, отколкото верността към семейството… Дори и да ни обрече на най-жестока съдба заедно с Масахито, ако го издаде… Точно тогава мащехата ми влезе и не успях да прочета по-нататък — завърши Мидори. — Не зная какво е сторил Масахито, но трябва да е нещо много лошо.

Сано прехвърли наум вариантите какво може да е извършил младият господар, та да заслужи такова сурово наказание. Самураите обикновено имаха привилегията да си направят сепуку, вместо да бъдат екзекутирани. Само за много сериозни нарушения на закона, като опозоряване на честта, палеж, държавна измяна или тежко убийство, ги лишаваха от тази привилегия и ги третираха като простолюдието.

— Той я е убил, нали? — прекъсна мислите му Мидори. — За да не го издаде?

В желанието си да й спести болката Сано рече:

— Може и да не е така. В края на краищата това са само думи на Юкико. Може да не е разбрала добре или да не е написала истината в дневника си…

В очите на Мидори блесна надежда. После поклати глава:

— Не, Юкико не би излъгала. Била е сигурна. Знам, че беше много разстроена, преди да умре.

Мидори обгърна коленете си с ръце и ги опря в гърдите си.

— Съжалявам — рече Сано.

Мидори не отговори. Внезапният звън на камбаната в храма разкъса тишината и накара двамата да подскочат. Момичето хвърли напрегнат поглед нагоре към хълма.